От привличането, през ухажването, физическия контакт, връзката и брака, та до неминуемите семейни проблеми – PLAYBOY ти дава най-пълния и прецизен анализ на онова, което наричаш пеперуди в чатала, пардон, в корема

На пръв поглед Нийл Строс е късметлия с готска работа – коментира знаменитости за списание Ролинг Стоун и дори помага на порнокралицата Джена Джеймсън да напише автобиография. Въпреки това бърза да признае, че не изглежда особено приятно. „Носът ми е прекалено голям за лицето - твърди той, като че описва инвентар. – Косата ми окапва, затова се бръсна до кожа. Очите ми са миниатюрни, като мъниста. Имам сериозни вдлъбнатини от двете страни на челото, освен това съм нисък, кльощав и блед. За малко да забравя – ходя прегърбен!”
На фона на мощната самокритика обаче Строс притежава един голям плюс – характера. Това – абсолютно сериозно! Преди пет години писателят се среща с магьосник на име Мистъри, който го учи как да отстоява себе си в присъствието на красиви жени.
Казаното дотук не е някаква странна реклама, а същинска наука. „Играта”, световният бестселър на Строс, описва двугодишната му трансформация и хвърля светлина върху начина, по който той и останалите професионални свалячи успяват, понякога в рамките на някакви си часове, да преодолеят категоричните рамки, поставени от милиони години човешка еволюция.
При положение че грешният избор почти винаги има много по-големи последствия за жената, отколкото за мъжа (той получава оргазъм, тя получава бебе), дамският мозък е трениран внимателно да подбира самците, които да получат достъп до репродуктивните й органи. Вярно – през последния век хапчетата и предпазните мерки променят уравнението, но времето в никакъв случай не е достатъчно, че да промени изконния инстинкт. В (под)съзнателното търсене на качествени гени жената винаги бива привлечена към най-властния мъж в дадена група. Тоест – към алфа-мъжа.
Тук се намесва професионалният сваляч, който изкусно и чаровно трябва да убеди дамата, че единствен от всички останали не мисли с пениса си. Сред най-разпространените методи за прелъстяване са дръзката самоувереност (често подчертана посредством крещящо облекло тип „паун”), заучените диалози и забавните парти номера, както и печеленето на уважението на всички останали мъже. И, естествено, отдръпването – така, че нежният пол да го припознае като своеобразна награда. Професионалните свалячи се гордеят с почти лабораторната дисциплина, с която изпълняват стратегиите си и черпят вдъхновение както от академични разработки, така и от романтични новели. Креативните и ефективни подходи пък се споделят в интернет и минават проверката на десетки хиляди по цял свят. Строс твърди, че никога не е поставял тактиката под съмнение – не и след като в ранните дни на „тренировъчния процес” успява да свали Плеймейт на годината за 2002-а Дейлийн Къртис в... канцеларски магазин.

РАЗЧЕТИ НАМЕКА


До преди около 40 години учебникарската версия на ухажването е тривиална – агресивен мъж се старае да впечатли твърде въздържана дама. В началото на 70-те обаче изследователите започват да обръщат по-голямо внимание на процеса и отчитат, че често самецът изобщо не доближава обекта на интерес до момента, в който не получи знак, че може да го направи (професионалните свалячи наричат намека „предварителна покана”). В същото време горчивата истина е, че мъжете интерпретират много от женските реакции като сигнали – дори когато въобще не е така. В книгата си „Еволюцията на желанията” психологът Дейвид Бъс описва слепия оптимизъм по следния начин: „Дори ако съвсем малък процент от тези погрешни схващания води до секс, силният пол е склонен да опита. Т.нар. сексуален сигнал може да се открие навсякъде.” Колегата му Моника Моор, еволюционен психолог, провела стотици часове в изследване на междуполовия флирт, обаче предупреждава мъжете да не изглеждат прекалено нетърпеливи: „Това със сигналите е много деликатна материя. Никога не бива да си вадиш заключения от едно просто докосване или премятане на косата и да си казваш: „Охоо, готова е!” Препоръчително е да се съберат доста „намеци”, преди да се действа.”
Женските намеци пък, изглежда, са еднакви по цялото земно кълбо. От 1965-а насам етологът Иренеус Айбъл-Айбесфелдт от мюнхенския институт Макс Планк заснема ситуации на флирт и други социални взаимодействия както в модерните, така и в по-примитивните общества. За да бъде сигурен, че реакциите са напълно автентични, той настройва техниката си така, че докато обективът е насочен в коренно различна посока, камерата всъщност следи онова, което го интересува. След като прави пълна дисекция на материала кадър по кадър, ученият установява, че всяка жена – независимо дали родена и отраснала в Бали, Ботсвана или Париж – следва един и същ вроден сценарий. Първо се усмихва, за да маркира интереса си. След това повдига вежди в опит да накара очите си да изглеждат по-големи, бързо спуска клепачи, леко накланя брадичката си настрани, отмества поглед, поставя ръка върху или близо до устните си и се усмихва. Накрая издължава шия, което Айбъл-Айбесфелдт и колегите му разчитат като знак за послушност.
В детайлно изследване на реакциите на 200 млади жени Моор забелязва същите „намеци” – повдигането на вежди, сдържаната усмивка, отклонения поглед и оголеното вратле – но изводът й е коренно различен: „Ако тези практики карат мъжа да направи онова, което жената иска, как можем да ги наричаме „послушни”? Напротив – те са изключително могъщи!”
Когато започва да изучава флирта в края на 70-те, Моор открива, че никой не си е направил труда да състави база данни с дамските сигнали, затова сама събира списък с 52 невербални подсказки, които би трябвало да провокират мъжа. Ако той на свой ред откликне до 15 секунди, флиртът се счита за успешен.
Най-често обектите й първо оглеждат помещението, откриват желаната мишена, гледат я вторачено, отместват поглед, после пак я гледат вторачено и отново отместват поглед. Някои си позволяват да флиртуват с няколко мъже едновременно, други повдигат полите си до момента, в който мъжът ги забележи, трети манифестират пред него с изпъчени гърди. Резултатите са категорични – най-голямо внимание получават онези жени, които изпращат най-много сигнали, независимо от външния им вид. Според калкулациите на Моор дамите, отправящи около 35 намека в разстояние на час, задължително биват заговорени от поне четирима мъже.
По-късно изследователката преминава към тийнейджърките в гимназиите и шопинг центровете – и открива, че макар при тях „намеците” да са далеч по-тромави, по-редки и в болшинството си да следват примера на алфа-момичето от групата (за разлика от пълнолетните дами, които флиртуват самостоятелно), и ученичките безпроблемно съумяват да завъртят момчешките глави. Сюжетът на повик и отклик е толкова универсален, че често мъжът и жената дори нямат нужда да си говорят. Дейвид Гивънс, директор на Центъра за невербални изследвания в Спокейн, Уошингтън, си спомня историята на ухажването между висок бял етнолог на средна възраст от Ню Джърси и любовта му, пигмейка-тийнейджър. Странната случка, развила се в Централна Африка, в крайна сметка прераства в щастлив брак. „Преди човеците въобще да изобретят езика, те очевидно са успявали да се събират и да се размножават. Любовните писма, поезията и музиката са просто глазурата върху флирта”, смята Гивънс.
Колкото и да не му се вярва на нежния пол, мъжете също изпращат сигнали. Екип изследователи, предвождан от виенския учен Карл Грамер, запечатва реакциите на 40 самци в барове в продължение на 30 минути и открива следните знаци: протягане на диван/сепаре, поглаждане на лицевото окосмение с цел привличане на вниманието върху лицето, пошляпване на приятел по врата (също – закачлив юмрук в рамото или сръчкване в ребрата, тъй като да докосваш е по-впечатляващо, отколкото да те докосват), и редовни погледи към жените наоколо (мъжът оглежда жената средно 13 пъти, преди да реши да я заговори). Онези, които предпочитат да скръстят ръце на бара или да се отместят, за да освободят пространство на другите, обикновено се прибират сами.
За съжаление на мнозинството, макар да прекарваме цял живот в търсене на „намеци”, рядко успяваме да ги разчетем правилно, нещо повече – освен в гореспоменатите случаи със социолози или професионални свалячи, умело съумяваме да ги пропуснем. Биологът Тимъти Перпър, който подобно на Моор прекарва стотици часове в изследване на двойки по заведения, твърди, че понякога му се налага да убеждава приятелите си, че дадена жена им примигва „на жълто”; като проблемът според него е, че средностатистическият мъж търси само зелената светлина, а сигналите в повечето случаи са по-прикрити. Строс веднага дава пример – ако момиче, прекосяващо нощен клуб, спре близо до вас и ви обърне гръб, за да дискутира нещо с приятелките си, почти сигурно проявява интерес. Перпър обяснява феномена така: „Когато жената се обърне, може спокойно да полюшква бедрата си и да отмята коса, без да осъществява прекалено директния контакт очи-в-очи.” Биологът твърди, че винаги дамите избират – много често по време на изследванията си е виждал как жена обхожда целия бар, избира си „плячка” и веднага я заговаря. След време, когато интервюира двамата и ги пита как са се срещнали, мъжът често отговаря: „Ами, тя просто си стоеше там...” „Звучи като клише, но провокира задължителния въпрос: „Защо според теб е стояла там?”. Което показва, че дамските сигнали може да са и прикрити, и напълно директни”, разсъждава Перпър.
Според Моор почти винаги, когато мъжът – дали заради нетърпеливост или неправилно разчитане на знаци – реши да се пробва с дадена жена, без да бъде предизвикан, резултатът е катастрофален. През 1998-а тя записва начините, по които 200 млади жени отрязват мераклии – като се прозяват, навъсват, подсмиват се презрително, отместват поглед към тавана, пъхат ръце в джобовете си, притискат бедрата си, скръстват ръце или клатят глава. Някои дори стигат по-далеч и започват да почистват ноктите си или да си човъркат между зъбите.
Дейвид Гивънс подозира, че мъжете невинаги разчитат правилно сигналите, защото като цяло са по-неадекватни в езика на тялото: „В повечето случаи мъжът е толкова очарован от лицето или фигурата на дамата, че напълно се абстрахира от поведението й.” Според него най-големият проблем във флирта без покана е в откровената демонстрация на отчаяние. Темата е засегната и от учените Ели Финкел и Пол Ийстуик, които през 2005-а организират седем сесии с „бързи срещи” между 75 момичета и 81 момчета от Нортуестърн Юнивърсити. След едва четириминутен контакт, заключават те, представители и на двата пола успяват да усетят дали събеседникът има „неселективни романтични желания”. Казано на по-прост език, много е лесно да отгатнеш кога човекът срещу теб е готов да хареса всекиго, дръзнал да хареса самия него. Тъй като всички искаме да се чувстваме специални и уникални, това ни отблъсква и продължаваме да мечтаем за онзи, който е строго селективен, но въпреки това избира нас.

СТРЕЛЯЙ ТОЧНО


Да речем, че си разчел правилно всички знаци и си достигнал до момента, в който просто усещаш, че трябва да направиш нещо – да я пипнеш или да я целунеш. „Тук става много взривоопасно, предупреждава Перпър. – Най-често съветвам мъжете да се оставят да бъдат докоснати, преди да награбят мишената си.” В книгата си „Биологията на любовта” той описва много случаи, в които силният пол забравя детайли за първата среща – като например кой е проговорил пръв или кой кого е целунал; при жените обаче е точно обратното – те съхраняват съвършена картотека на всичко до момента, в който нещата стават откровено физически: „Най-често спират дотам – започнахме да се целуваме, а после той пое инициативата, защото така трябва да правят мъжете.”
Не съществува закон за това кой трябва да е по-активен при осъществяването на контакт (според Моор двата пола „се редуват”) – но според повечето изследователи по-често жените диктуват темпото и използват тялото си, за да забързат или забавят нещата. В началото на новия век екипът на Карл Грамер заснема голям брой срещи – и макар в повечето случаи момичето да изразява по-голям интерес, той придобива физическо отражение едва след десетата минута. Това според Перпър е обяснение на мъжкото филмиране: „Когато завържеш разговор с непозната, тя няма конкретно впечатление от теб, затова и първоначалните й сигнали често са несвързани. Причината мъжете да се объркват може би се крие в киното, където всичко се случва по сценарий, докато в реалния живот нещата се напасват.”
Едно е сигурно – когато дамата е навита, го демонстрира чрез гласа си. Психологът Джулия Хайман провежда опити, в които пуска шест- до осемминутни записи на разговори между мъже и жени на случайни доброволци и измерва притока на кръв към гениталиите им.  И докато еротичните диалози очевидно възбуждат и двата пола, Хайман открива, че мъжете реагират дори на уж невинни реплики на студентка по повод предстоящо контролно по антропология. По-пресни изследвания от 2005-а разкриват, че силният пол дешифрира женския глас със същата част на мозъка, с която разпознава музика. „Заради разликите в размера и формата на гласните струни и ларинкса жените говорят по много по-специфичен начин от мъжете – естествената мелодия в интонацията им е в пъти по-силна”, твърди д-р Майкъл Хънтър от университета в Шефилд.
Според Строс мъжкият глас също има своята стойност, но в съвсем различен аспект – най-важното е „да знаеш какво да кажеш и кога точно да го кажеш”, затова и най-екстровертните и харизматични мъже са най-харесвани. Еволюционният психолог Джефри Милър дори ги нарича „машини за ухажване” – и се аргументира с факта, че предците ни, които са писали поезия, изпълнявали са музикални етюди, пеели са, разказвали са истории и вицове, рисували са и са танцували, са били най-популярни, съответно – и най-големи любовчии. Според него всяко човешко същество притежава способността да флиртува, да комуникира, да изразява чувството си за хумор, да избира спътник в живота и да се влюбва, просто някои изразяват по-добре вродената „интелигентност на чифтосването”, отколкото други. Дори различните разстройства на личността са обясними с интелигентноста на чифтосването – нарцисизмът например, твърди Милър, е по-присъщ на мъжете и се изразява в сериозно надценяване на собствените им качества като партньор.
Учени и професионални свалячи се обединяват около една теза – когато доближаваш дамата, която харесваш, е задължително да бъдеш хладнокръвен. „Мъжете смятат, че трябва да парадират и да се изтъкват, а всъщност ухажването е изцяло базирано на примамване и лека съблазън”, коментира Гивънс. Строс пък е категоричен, че когато забележи привлекателно момиче, истинският сваляч никога не се опитва да изглежда по мъж от мъжете около него. Напротив – по-често пробва да впечатли околните и като цяло да я игнорира, докато от време на време пуска по някое игриво заяждане. Макар да звучи абсурден, според Строс сценарият е печеливш, тъй като повечето красиви жени не са свикнали на липса на внимание, нито пък на деликатно мъмрене: „Може да се поразсърдят, но със сигурност ще се заинтригуват кой е мистериозният мъж и как да привлекат вниманието му.”

КАКВО ВИЖДАШ


Коя е причината поначало да си харесаш конкретна жена? Търсенето на нещо ново и физическата активност, стимулираща отделянето на допамин, определено имат влияние – за всеки мъж непознатата дама е много по-привлекателна, особено ако срещата им се случи в нова обстановка. Феноменът, познат като „прехвърляне на възбудата”, означава, че е по-вероятно да си паднеш по някого, докато танцуваш, отколкото, докато си купуваш кафе. Способността ни да се влюбваме от пръв поглед пък е резултат от факта, че природата не се интересува от сърдечни трепети и разходки в парка, а от чифтосване и размножаване по възможно най-бързия начин.
Допитванията, проведени в последните 50 години, показват, че за мъжа най-важен е външният вид на жената; тя пък на свой ред цени богатството и социалния статус. Според Дейвид Бъс тези предпочитания се откриват в цели 37 изследвани култури, а причината отново е логична – поколението. Силният пол иска красив партньор, защото хубостта символизира добро здраве и плодовитост, докато за нежните половинки е важно мъжът до тях да може да закриля и обезпечава децата. За жалост на дамите е много по-лесно да симулираш банкова сметка, отколкото добро здравословно състояние – затова за тях е от огромно значение да разпознават кои от алфа-мъжките сигнали са врели-некипели и кои са автентични. Преди няколко години екип на професора по икономика от Кълъмбия Юнивърсити Реймънд Фисман организира серия от бързи срещи с участието на 400 студента с цел да установи дали стереотипните желания съответстват на реалния живот. В предварителните си анкетни карти повечето мъже отговарят, че идеалната партньорка на първо място е красива, а жените – че си търсят интелигентен човек. В крайна сметка обаче се оказва, че и мъжете търсят умнички (но не по-умнички от тях) и амбициозни (но не по-амбициозни от тях) жени. Заради което Фисман разочаровано констатира, че самците действително са просто „същества с ранимо его, които търсят хубавки личица”.
Изследването на Кълъмбия установява също, че момичетата предпочитат партньори от своята раса, докато срещуположният пол е готов да се метне на всичко, стига да е красиво. Да - звучи плоско, но истината е, че реакцията на мъжкия мозък при вида на красива жена е същата, като когато изпитва нужда от храна, пари или наркотици. Мозъчни сканове от 2001-а разкриват, че естетическата оценка е „вградена” в системата ни заради естествения подбор – поглеждайки женско лице, мъжът автоматично се впечатлява от разширени зеници, които може да забележи дори от няколко метра разстояние (качество, което придобиваме след пубертета). Причината – разширяването на зениците е признак на привличане.
Какво обаче прави някои лица по-харесвани от други и защо инстинктивно прекарваме повече време във взиране в снимките на Анджелина Джоли и София Вергара, отколкото на някоя тежкоатлетка? Учените твърдят, че красотата се съдържа в прекалено засилените и подчертани черти на средностатистическия анфас. През 1986-а психологът Майкъл Кънингам провежда изследване, наречено „лицеметрия”, в което показва на студенти снимки на 50 женски лица, 27 от които – на участнички в конкурса „Мис Вселена”.  Повечето от анкетираните горещо предпочитат дамите с по-големи от обикновеното очи и с по-миниатюрни нос и брадичка – които според Кънингам символизират младост и провокират грижовно отношение (тези детайли всъщност издават мъжествеността или женствеността – високите нива на тестостерон по време на пубертета издължават брадичката на момчетата, докато естрогенът „напомпва” момичешките устни). Кънингам смята още, че мъжете харесват добре очертани и изпъкнали скули и по-хлътнали бузи, защото това се приема като знак за сексуална зрялост. По-високите вежди и голямата усмивка съответно издават позитивна емоция. На базата на данните, получени от изследването, психологът успява да сглоби образа на „идеалната красавица” – носът се простира на не повече от 5 процента от лицето, а разстоянието от долната устна до брадичката е една пета от дължината на главата. Към резултатите добавя и задължителни бележки под линия: а) „шестпроцентовият” нос не прави дамите по-грозни, и б) изводите обхващат предпочитанията на западния мъж – защото може би съществува култура, в която малките очи, големият нос, тесните скули, издутите бузи, дългата брадичка, ниските вежди и стиснатите устни са синоним на съвършената хубост.
Заключенията на Кънингам имат своите критици – според тях самото изследване е грешно, защото кара участниците да избират между лица, които харесват в еднаква степен. Вместо това, смятат те, човеците откриват красотата в абсолютната златна среда. През 1990-а психолозите Джудит Ланглоа и Лори Рогман снимат 96 студента и също толкова студентки и съставят визуална картотека на всеки пол, която впоследствие представят на останалите им колеги. Оказва се, че най-обикновените и средностатистически физиономии печелят най-много симпатии, което на свой ред води до хипотезата, че анфасът на супермодела например не е адски привлекателен с различността си, а напротив – с това, че е типичен, като женски прототип. „Средностатистическите лица са атрактивни - контрира Кънингам. – Но много атрактивните лица не са средностатистически.”
Възприятия на красотата – колкото си искаш. Според Нанси Ецоф, харвардски психолог и автор на „Науката за хубостта”, и двете предположения са верни: „Съществуват две страни на медала – от едната е „типичният” вид, комфортен и достатъчно познат на всеки; от другата пък е екзотиката, която мнозина намират за изключително привлекателна”.
Както би потвърдил д-р Енчев, ключов елемент за красивото лице е симетрията – нея мозъкът ни възприема като израз на онова, което биолозите наричат „еволюционна прецизност”, тоест – ДНК с възможно най-малко мутации. И двата пола еднакво предпочитат физиономии, в които носът и устата са центрирани, а очите лежат на една равнина; същото важи и за тялото. Най-сериозните изследвания в тази сфера са дело на Девендра Синг от Тексаския университет, която показва контури на женски форми на мъже от 18 различни култури и ги кара да посочат скицата, която харесват най-много. Първото място категорично е за средностатистическата фигура - около 167 сантиметра, 54 килограма, обиколка на талията – 70 процента от тази на бедрата. Интересно е, че с подобни пропорции (талия към бедра = 0,7) са известни секссимволите Мерилин Монро и Одри Хепбърн – а формата „пясъчен часовник” при жените се развива през пубертета, когато високите нива на естроген насочват мазнините към бедрата вместо към коремната зона. Идеята отново е „размножителна” – дамските извивки да съдържат около 80 хиляди калории, достатъчни за изхранването на зародиша до момента на раждане. Изследване от преди пет години доказва взаимовръзката между детската интелигентност и мерките на майката – според учените от университета в Питсбърг жените с по-широк ханш имат повече омега-3 киселини, важни за мозъчното развитие на ембриона. Логично с настъпването на менопаузата и края на женския размножителен период естрогенните нива спадат, а пропорциите между талия и бедра се доближават до мъжките (0,85 до 0,95).
Феминистично настроени учени зачеркват „идеалния коефициент” 0,7 и го определят като „еволюционната теория на циците и задниците”. През 1998-а Дъглас Ю и Глен Шепард дори отдават западняшкото предпочитание към подобни форми на телевизионните реклами и сесиите в PLAYBOY. Като доказателство на теорията си прилагат собствен експеримент, проведен в Югоизточно Перу – там мъжете предпочитали по-тежките и обемни тела, а един от анкетираните дори разчел „пясъчния часовник” като сигурен знак за проблеми с перисталтиката и болезнена диария.
Докато за предпочитаната форма на женското тяло съществуват всякакви хипотези, вън от съмнение е пристрастеността на някои култури към по-закръглените дами. Проучване в 58 различни района на планетата показва, че 81 процента от мъжете харесват по-атлетичните дами, но исторически погледнато, по-бедните общества винаги гледат с добро око на Рубенсовия вид; тънките дами се оценяват на местата, където можеш да си позволиш избора да бъдеш тънък.

КАКВО ВИЖДА ТЯ


Жените имат свои собствени стандарти за силния пол. Според изследванията по време на овулация дамите предпочитат по-суровите черти (квадратна челюст, плочки на корема), символизиращи високи нива на тестостерон, добро здраве и силни гени; в останалото време обаче на почит са по-кръглите и женствени лица. Редица анкети показват триумф на средномускулестия „мезоморфичен” мъж над митологичните машини тип „Атлас”. Със сигурност обаче и жените, също като нас, обожават симетрията. В един от експериментите си биологът Албърт Торнхил и еволюционният психолог Стивън Гангестад измерват 10 характерни черти на 42-ма мъже – от големина на ушите до дължина на пръстите. След това раздават на всеки от участниците по една тениска, молят го да я носи в леглото в продължение на две нощи, накрая прехвърлят фланелките на 52 жени и търсят оценка за атрактивността на непознатите самци на базата на аромата им. Оказва се, че дамите в овулация горещо предпочитат миризмата на по-симетричните мъже, а останалите нямат ясно изразено предпочитание.
Друг подобен тест разкрива, че жените харесват препотените тишърти на мъжете с подобна на своята, но не и идентична генетична конструкция. Напълно обяснимо – чифтосването с „идентичен материал” увеличава рисковете от помятане и продължаване на рецесивни генетични разстройства. „Звучи абсурдно, но дамите действително могат да помиришат генетичните разлики”, твърди Марта Макклинтък, специалист по химиосигнали. Според нея генът за подобно „разпознаване” е наследен по бащина линия, което на свой ред означава, че татко помага на момичето си да избере правилен партньор.
През 2007-а изследователи от университетите Дюк и Рокфелер за пръв път успяват да идентифицират гена, отговорен за разчитането на химични аромати – става дума за един-единствен рецептор (от общо около 400 в човешкото тяло), наречен OR7D4. От броя и видовете мутации на този ген зависи дали нюансите на андростенона, производна на тестостерона основна съставка в мъжката пот, се разпознават като сладки, противни или безароматни. „Тъй като някои бозайници – прасетата например – откровено използват андростенона, за да подчертават сексуалност или доминация, бе изключително интересно дали нещо подобно се случва и с хората”, коментира неврогенетикът Лесли Восхол. В момента тя работи върху проучване с участието единствено на дами в овулация. „Опитваме се да направим паралел между способността за усещане на мъжките миризми и женската реакция”, разказва Восхол.

ГОЛЯМАТА СТЪПКА


Американците изчакват все повече и повече, преди да решат да се бракуват (средната възраст за мъжете е 27, за жените – 25 години) – и обикновено го правят след поне няколко дългогодишни сериозни връзки. Логично учените започват да се чудят кога и как всъщност човек решава, че му е време да улегне. Нобелистът Гари Бекър сравнява ситуацията с коктейлно парти, на което рационално мислещи хора търсят възможно най-подходящия партньор. Според него в подобен случай започва да действа схемата на „позитивното подбиране”, при което мъжът избира жената с най-близки до неговите качества (външен вид, интелект, социален статус). Хипотезата, публикувана в научния труд „Нарцисизмът ръководи избора на партньор” твърди още, че точно това е причината много от женените двойки да си приличат дори физически – и отново дава „естествено” обяснение: хората предпочитат да не експериментират с вълнуващи генетични коктейли за следващото поколение, а залагат на онези, които не са радикално различни.
Обратно към екзистенциалния мъжки въпрос – колко дълго трябва да търсиш съпругата, преди да се „предадеш”. Джефри Милър от университета в Ню Мексико и Питър Тод от университета Индиана търсят отговора в математически модел: „Стандартът за оптимална стратегия на търсене е познат като „правилото на 37-те процента”. Най-общо казано, това означава да пресметнеш броя кандидати, които биха кандидатствали за дадена позиция, да интервюираш първите 37 процента и да запомниш най-добрите екземпляри. След това да продължиш да интервюираш, докато не намериш кандидат с по-добри качества. Точно това е човекът, който в крайна сметка следва да назначиш.” Предизвикателството в адаптирането на „правилото 37” към търсенето на партньор е да изчислиш общия брой потенциални кандидатки. Според Тод и Милър най-сигурно е да играеш с около 50, което на свой ред значи, че мъжът е готов да улегне след средно 12 връзки. „Този модел често бива погрешно разбран. Не препоръчваме да дръпнеш 12 случайни дами и да търсиш съвършената половинка между тях, а да се сетиш за онези 12, които най-сериозно са привлекли интереса ти, да запомниш най-най-добрите и да издириш някоя още по-перфектна за теб. Няма начин да оцениш собствената си стойност в огромния пазар на чифтосване, освен ако не си преживял поне няколко одобрения и разочарования и не си настроил аспирациите си спрямо тях”, твърди Тод. Според него на еволюционно ниво подобен подбор налага изключително сложна сексуална селекция – с други думи, винаги съществува шансът да откриеш дама, която ти съответства повече, отколкото онази, на която си се дал – но в един момент цялото търсене отнема прекалено много енергия. Което говори зле за твърдението, че всеки си има „съвършена половинка”, изпратена от Господ – нещо, в което цели 94 процента от анкетираните неженени студенти сляпо вярват.

ЗАЩО ИЗБРА НЕЯ


Ако тенденцията на разделите продължи със същата сила, почти 50 на сто от американските двойки, които през тази година се бракуват за пръв път, рано или късно ще се разведат – още един феномен, който редовно озадачава изследователите. Според статистиките на Дейвид Попъноу и Барбара Дефоу Уайтхед най-добрият шанс бракът да оцелее „докато смъртта го раздели” е, когато двамата имат еднакви амбиции и интереси, познават се достатъчно добре, но не живеят заедно, преди да решат да се женят; когато и двамата са продукт на функционални семейства и когато се оженят след 25-годишна възраст, при това – без да бъдат притискани от бъдещо дете.
Оказва се обаче, че образованието е ключов момент. Различни проучвания сочат, че висшистите в САЩ (около една четвърт от населението) се женят по-често и се развеждат по-рядко. В едно от последните си изложения Попъноу твърди, че едва 16.5% от дамите с университетско образование, които са се омъжили в началото на 90-те, са се разделили със съпрузите си, а при незавършилите средно процентът е крещящ – 46 на всеки сто. Подобна разлика в развръзките най-често се обяснява с факта, че колежаните като цяло се радват на по-голяма финансова стабилност и се женят по-късно; според запознати обаче проблемът им е, че не раждат достатъчно наследници – съответно и броят двойки, застанали пред олтара, постоянно намалява. Също така все повече жени (за разлика от мъжете) предпочитат университетско образование, респективно все по-малко е броят на интелигентните, от които да избират партньор. Сватбата продължава да бъде популярна в Щатите (85 процента от американците се бракуват поне веднъж), но дори там тенденцията върви към северноевропейския модел – по-малко подписани документи, повече съвместен живот на интимно-приятелски начала, още повече деца, родени от гаджета, вместо от съпрузи. Според Попъноу залезът на институцията „брак” е тревожен, тъй като исторически погледнато, „крепкото семейство означава индивидуално щастие, икономически успехи, здраве, дълголетие и емоционално задоволени деца”. И, противно на вицовете, според различни анкети женените двойки правят повече и по-добър секс от неженените.
„В опита си да установим какво държи двойките заедно, сме разгледали всички възможни фактори – и е очевидно, че противоположностите не се привличат”, категоричен е Джефри Милър. Успешните бракове най-често са между мъж и жена на горе-долу еднаква възраст, от една и съща раса, с еднакви религиозни и политически убеждения, с приблизително равни нива на образование и интелект и с взаимно споделяна ценностна система. Това на свой ред също е обяснимо – най-лесният начин да срещнеш потенциалния партньор е на работа, в университета или в компания, свързана от еднакви интереси. Дори идеалният „пъзел” обаче не гарантира добри резултати, когато става въпрос за сблъсък на характери.
През 2005-а психологът Марсел Зентнер от Женевския университет изследва общо 470 женени двойки (архивите му достигат до 1938-а) и заключава, че няма начин да се прогнозира коя двойка действително би имала силна химия. Тест с участието на 291 чифта младоженци пък показва, че макар влюбените да са провокирани от споделени интереси, ценности и мнения и да се бракуват по тази причина, индивидуалните характеристики, определящи успеха или неуспеха на семейството, излизат наяве много по-късно. За да объркат допълнително нещата, психолози от Бъркли твърдят, че понятията за „сходностите” и „противоположностите” са еднакво верни – хората с по-високо самочувствие търсят себеподобни, а неуверените сграбчват онези, които могат да ги водят посредством силното си его.
Зентнер вярва, че социолозите, стараещи се да открият идеалната формула за съвместимост, поначало бъркат. Вместо това, смята той, следва да се изследва отделната идеална представа, тоест – образа на мечтаните мъж или жена. Изследванията му показват, че най-лесният начин да се определи бъдещето на дадена връзка е чрез паралели между реалния и съвършения партньор. Други изследователи обаче го контрират – най-показателни за силата на една връзка не са напудрените фантасмагории, а най-примитивните битовизми, по-конкретно – скандалите между мъжа и жената. Психологът Джон Готман, наблюдавал стотици семейства в „любовната си лаборатория” в Юнивърсити ъф Уошингтън, разделя хората на три типа – въздържателите, които предпочитат да не дискутират несъгласията си; нападателите, мърморещи за абсолютно всичко; и утешителите, които избират в кои спорове да участват, спокойно изслушват отсрещната страна и опитват да я убедят в своята правота. Според Готман повечето бракове се разрушават тогава, когато съпрузите имат различен стил на водене на конфликт – утешителите например надвиват въздържателите, но с нападателите не могат да излязат на глава. Винаги обаче има надежда, успокоява професионалистът – двойките, които запомнят съображенията на другите при скандал, много често успяват да устоят на проблемите и даже укрепват връзката си.
Примерът идва от университета в Чикаго, където са изследвани 645 нещастни семейства. Пет години след първоначалните интервюта 26 процента от двойките са разведени или разделени и половината от тях твърдят, че са по-щастливи. Две трети от останалите 74 процента обаче категорично заявяват, че са „построили комунизма”, нещо повече – най-противоречивите и нехармонични съюзи от началото са регистрирали най-сериозен прогрес към края. Данните в никакъв случай не означават, че всеки разведен е трябвало да си даде още шанс, смята шефът на изследователския екип Линда Уейт, „но доказват, че лошият брак в никакъв случай не е доживотна диагноза.”