Кървави парчета мозък, мъртви бебета и извадени черва: авторът на Боен клуб Чък Поланик те кани на разходка в бутафорния свят на Зомбкон, първата световна конференция на неживите

Небето е искрящосиньо, а есенният вет­рец забива злобни иглички в кожата ми. Лицето на момичето с червена рокля пред мен е покрито с лилави синини и прорязано от зловещи белези. Между из­ранените й колене се поклаща висящо на пъпната си връв мъртво бебе. Извръ­щам поглед и за малко да се блъсна в же­на с отнесен поглед, чиято бяла рокля е покрита с кървави отпечатъци от пръсти. Тя също носи бебе, само че в слинг на гърба си. По челото на детето се изскочили синкави вени, а рядката му косица е сплъстена от спечена кръв. Забелязвам и две влюбени лесбийки, ко­ито се прегръщат и целуват. Детенце­то, което държат на ръце, изглежда в цве­тущо здраве, но кой знае защо е на­мазано с червена боя, която напомня ягодов сироп. 

Добре дошъл на Зомбкон – първата ме­ж­дународна конференция на зомбита­та и всички, които ги обичат. Време и мяс­то на действието: навечерието на Ха­лоуийн в “зомби-столицата на света”, както шеговито нарече своя град кметът на Сиатъл Майк Маггин в интервю по ра­диото тази сутрин. Внушителната сгра­да на Сиатъл Сентър, където се провежда Зомбкон, е построена през 1962 с амбициозната и леко наивна идея да пренесе стъписаните от футуристичната ар­хитектура посетители в “красивия нов свят на 2000-та година”. Петдесетина го­дини по-късно Сиатъл Сентър е напад­нат от 20 000 парцаливи и покрити с гнойни струпеи зомбита, които влачат крака по безупречно лъснатия мраморен под. Основната причина за пълчищата неживи тук е официалната визита на тех­ния бог Джордж Ромеро – режисьорът на митичния хорър Нощта на живите мъртви (1968). Обявеното на плакатите на Зомбкон участие на звездата от не по-малко легендарната поредица Злите мъртви Брус Кембъл съ­що привлича огромен интерес. Неживите, които обичат да четат, на свой ред са адски превъзбудени от предстоящата среща с Макс Брукс – автор на бестселърите Гид за оцеляване при нашествие на зомбита и Зомби-световна война. Всичко това, разбира се, е добре дошло за про­да­вачите на зомби-артикули, чиито щандове са пръснати из просторното фоайе. Пред огромен плакат с надпис “Зомби оръжия: майната й на революцията, да заповяда Апокалипсисът” енер­гичен дебелак демонстрира върху доброволец от публиката основните тех­ники за изкормване и прерязване на гърло с мачете. Сръчни татуисти покриват гърбовете на зомбитата с рисунки на други зомбита. Специално за неживите, които са прекалили с безплатните кок­тейли във VIP-зоната предишната вечер, навсякъде се предлага Zombie Blast Energy Shot (“Единствената енергийна напитка, която вдига мъртвите от гробовете им!”). В дънотo зад висок стелаж със зомби-тишърти и играчки се гуши  малка сцена, пред която на ниски столчета са насядали дузина уморени от суматохата зрители. Пред тях нервно кра­чи писателят Стивън Линдзи – автор на книжле с чаровното заглавие Иисус мрази зомбитата. Линдзи безуспешно се опитва да надвика шума във фоайето, като крещи разпалено по пращящия мик­рофон: “Иисус не е бил зомби, защото е бил възкресен от Господ заедно с без­смъртната си душа.”

Програмата на Зомбкон е пълна с ин­те­ресни събития и с правописни грешки, а обявените зали и часове често нямат нищо общо с истината. Какво пък, човек не може да изисква немска точност от хора, чиито стомаси
са разпрани и червата им се влачат унило по пода. Ви­сящите изкуствени черва впрочем са хитът на тазгодишния Зомбкон – забелязвам, че жените се грижат по-добре за този зловещ реквизит и го придържат грациозно с ръце, все едно са неживи героини на Джейн Остин. Бързам към лекцията на Макс Брукс, която в последния момент е преместена в дру­га зала. Брукс е единственият син на комедийния режисьор Мел Брукс и актрисата Ан Банкрофт. Като всяко дете на 70-те Брукс гледа на зомби-ма­нията като на ефектна метафора за ха­оса, несигурността и надвисналия яд­рен край на света, които съпровождат почти целия му съзнателен живот. Още в първите няколко изречения той успява да спомене озоновата дупка, свинския грип и 11 септември. “В миналото, за да си навлечеш неприятности, трябваше да направиш някаква ужасна грешка. Да оскверниш гроб или да поканиш вам­пир вкъщи. Днес чудовищата сами идват и чукат на вратата ти“, жестику­ли­ра възбудено писателят. Гидът за оце­ляване при нашествие на зомбита, написан от Макс, съдържа практични съвети, които могат да спасят живота ти не само при атака на неживи, но и при много по-банално природно бедствие. Облечена в подходящата форма, тази полезна информация е много по-интересна за тийнейджърите, които иначе не биха изгубили един безценен час от живота си, за да научат какво да правят при земетресение. Брукс казва, че дължи идеята за книгата на майка си. Банкрофт си умирала да прави консерви и веднъж, след като огледала критично дебелия питбул на Макс, обявила, че биха могли да го сготвят, ако избухне трета световна и няма нищо друго за ядене. Другата му известна книга – Зомби-световна война, в която уж могъщите световни сили са принудени да отсъпят пред пълчищата обезумели неживи, е вдъхновена от са­мо­уверените опити на събрани от цял свят медицински светила да излекуват Ан Банкрофт от рака, който я отнесе в гроба през 2005. Според Макс най-важ­ната поука от зомби-историите е, че чо­век трябва сам да поеме юздите на жи­вота си. Брукс смята, че след бедствия като урагана Катрина и атентатите от 11 септември все повече хора губят вяра в празните обещания на правителството, че ще ги защити от злото и същевременно отказват да се държат като безпомощ­ни жертви. Писателят очевидно мрази в червата държавата и всяка власт, и споделя, че причината самият той да куца като съвсем истинско зомби е, че тренировките по време на краткия му престой в армията са прецакали необратимо ко­ленете му. Идва времето за въпроси от публиката и мъж на средна възраст пита дали е морално оправдано да убие член от семейството си, ако същият се превърне в кръвожаден нежив канибал. Брукс отговаря с усмивка: “Зависи за кой член точно става дума и дали той случайно не ви дължи пари.”
Най-важната поука от посещението ми на Зомбкон до момента е, че зомби­тата наистина съществуват. Не си и по­мисляй да твърдиш обратното пред хилядите стенещи и омазани с червена боя адепти на зомби-религията, които изпълват чистичкия Сиатъл Сентър.

На този свят няма нищо по-тъжно от зом­би, изненадано от пороен дъжд. Бе­­лият клоунски грим се смесва с из­­куствената кръв и черните боички, ко­ито имитират гангрена. Когато цялата сръчна маскировка се стече по дрехи­те, под нея се появяват лица, които са стряскащо обикновени. Тичам под про­ливния дъжд заедно с още двайсетина неживи към блзкия параклис, където след половин час ще започне истинска зомби-сватба. Младоженците ще бъдат бракосъчетани от самия Брус Кембъл, който се е спретнал за случая в червен фрак с червена вратовръзка и черна като ада риза. Наоколо горят червени свещи, а от скритите в мрака колони гърми “Thriller” на Майкъл Джаксън. Малко зом­би-момиченце подскача на един крак и разпръсква розови листенца от малка кошничка. Един от гостите дъвче замис­лено изкуствена човешка ръка. Булката се появява под ръка с неживия си баща, от чийто корем стърчи ясенов кол. Рок­лята й е разкъсана, а между краката й се люлее на пъпната си връв поредното уродливо бебе-кукла. Кембъл забавлява публиката със специализирани шеги от рода на “сигурен съм, че семейният живот на младоженците ще продължи повече от обичайното, защото те вече са мъртви.”
В този момент се случва истинска ка­та­ст­рофа –  вратите на параклиса се от­варят и вътре нахлуват съвсем живи фотографи, които започват да святкат с фотоапаратите си в очите на смаяните от тази адска наглост неживи. Магията на тайнството е разрушена в миг. Изпит­вам истинско разочарование, когато вмес­то да разкъсат на парчета нахалните папараци, зомбитата просто се разбягват панически.

В голямата зала конферансие в черен фрак дава тон на притихналата в очакване на най-важното събитие на Зомбкон публика и тя подхваща “A Zombified Rhapsody”. Химнът на живите мъртви ползва музиката на легендарното парче на Куийн и леко променен текст. “Mama, just killed a zom. Put a gun against his head, pulled my trigger now he’s re-dead”, реват нестройно стотици гърла. На при­пева, вместо “Mamma mia, mamma mia, let me go”, зомбитата пеят “George Romero, George Romero, movie show.”

Думите са слаби, за да опишат ефекта от появата на самия Джордж върху присъстващите. Представи си баптистите да поканят Иисус на тяхна сбирка и той да вземе, че наистина да се появи. И то не само да се появи, ами и да се разходи сред публиката, като се здрависа с всеки и раздаде автографи с широка усмивка. Посивялата коса на Ромеро е стегната в конска опашка, а на носа му са кацнали очила с широки квадратни рамки и дебели стъкла. Режисьорът се извисява поне една глава над прииждащите отвсякъде зомбита, които протягат бледите си про­­кажени ръце, за да получат автограф или поне да докоснат плата на бялата му риза.

Чернобелият шедьовър на Ромеро от 1968 Нощта на живите мъртви е едно от най-зрелищните доказателства, че жи­вотът продължава и след смъртта. Мал­цина знаят, че решаваща роля за ог­ромната популярност на филма има нелепа грешка на филмовата компания, която пропуска да сложи стандартното предупреждение за запазени авторски права във финалните надписи. Незави­си­мите кинотеатри веднага надушват да­лаверата и започват да въртят лентата до откат през цялото следващо десети­летие. Именно защото не трябва да пла­щат права за него, Нощта на живите мъртви е един от любимите филми на производителите на видеокасети през 80-те.

След срещата с феновете Ромеро си по­чива в малката стаичка, предназначена за специалните гости на фестивала. Той сваля дебелите си лупи и уморено разтрива очи. “Честно казано, не разбирам какво кара всичките тези хора да се обличат в смешни дрехи и да се държат като деца”, казва ми той и повдига безпомощно рамене. Адски тъжно е, че легендарна фигура като Ромеро не може да разбере защо тълпата неживи го боготвори. Зомбкон е религиозно преживяване, един вид поклонническо пътуване до ада. Това е начинът, по кой­то цяло едно поколение показва респекта си към смъртта. Същите тези млади жени и мъже, които са си играли на войници като малки или просто са се опитвали да се правят на възрастни, сега тържествено свидетелстват, че приемат неизбежния горчив край. С изкустве­ни­те си белези и язви от непознати бо­лести, те се подготвят за страданията и катастрофите, които ги очакват в ре­ал­ния живот. Когато се приберат в хотелските си стаи тази вечер, те ще измият под душа следите от гангрената, а в понеделник ще отговорят на въпроса на колегите си как се прекарали отпуската с думите: “Усетих какво е да си мъртъв. Кожата ти да почернее и месото ти да окапе от костите. Разбрах как се чувства човек, когато изгуби безсмъртната си душа, и си прекарах страхотно с 20 000 души, които бяха в същото безнадеждно състояние.”

“С това непретенциозно, евтино филмче исках да коментирам важни неща като разпада на американското семейство и гнева към системата, който обединяваше младите хора през 60-те”, обяснява ми Ромеро. “Нощта на живите мъртви не е просто филм за зли зомбита.” Зад вратата на стаичката, в която си говорим, армията зомбита стяга редиците си. Няколко хиляди неживи се строяват, за да поемат на тържествено шествие през централната част на Сиатъл. Води ги един от организаторите на Зомбкон, който държи в ръката си прът със забоден на върха пластмасов човешки мозък. “Какво искаме ние?”, крещи той, за да повдигне духа на младите трупове.
“Мозък!”, отвръщат му те.
“Кога го искаме?”, продължава той.
“Сега-а-а!”
След което всички ние – зомбита и обик­новени зяпачи като мен – с тържествена крачка тръгваме към залеза. Всичко това може да ти изглежда като нелепа, бутафорна шега, но точно тя е начинът, който маскираните неживи са си избрали, за да реагират на чудовищни проблеми като конфликта между религиите, глобалното затопляне и колапса на световната икономика. Посланието е ясно: ние, зомбитата, знаем какво искаме и ако вие, живите, не се организирате да внесете малко ред в този луд свят, сме готови да поемем командването