Преди 85 години Сталин заповядва на един от водещите учени в СССР да му създаде съвършения войник – генетичен хибрид между човек и маймуна. Дали д-р Иля Иванов успява?
Д-р Анна Джокова ме подканва да седна. Офисът й е някак уютен, макар че се намира в надупчения от куршуми център за примати в Сухуми, Абхазия. Съоръжението е по идея на Иля Иванов; биолог, известен най-вече с кретенските си опити – кръстосва магаре със зебра и антилопа с крава. Според слуховете, през 20-те Йосиф Сталин кара Иванов да му създаде нова раса от маймуночовеци, които да служат в съветската армия. Ето затова съм на брега на Черно море, в отцепническата република Абхазия – да разбера какви са резултатите от този зловещ план.
Пътешествието ми към „грузинската Ривиера“ всъщност започва в Москва. Откакто Абхазия пробва да се отдели от Грузия през 1989, грузинското правителство отговаря с бомби, блокади и граничен контрол. Влизането по суша е трудна работа. Летището в Сухуми, столицата на Абхазия, все още се ремонтира, след като при събитията от 2008 беше направо изкормено от бомбите. Маршрутът обикновено е следният – тръгва се от Москва, през курорта Сочи (домакин на зимната олимпиада през 2014 – б.р.) и после с автобус до границата.
През 1993, когато войната с Грузия зацикля здраво, Абхазия се обръща за помощ на север. Русия се отзовава, но поставя условия: военни бази, имоти за офицерите й и преференции за нефтените залежи в морето. Де факто днес Абхазия е призната за независима само от Русия, Венецуела, Никарагуа и о-в Науру (в южния Тихи океан – б.р.). Топ-експерт от държавния департамент на САЩ ме светва, че територията е рай за нелегалната търговия с оръжие. „Принципно е безопасно“, уверява ме той, „стига да се интересуваш само от маймуните“.
В последния етап от пътуването автобусът ме стоварва пред ръждясал мост, на който дрънчи разклатена табелка „Добре дошли в Абхазия“. Пресичам и се озовавам в каравана, където млада жена подпечатва паспорта ми. Докато се возя в следващия автобус, подминавам колони от абхазци, които се връщат от руската граница и бутат препълнени колички с чували ориз. Най-после наближавам Сухуми – градът, където съветските учени може би са създали липсващото звено в еволюцията.
Центърът за примати в Сухуми започва да функционира през 1926. Слуховете, че там се занимават с хибрид между човек и маймуна, върлуват от края на 20-те, но малцина им обръщат внимание. Съмненията се засилват от документ на Политбюро, в който се споменава създаването на „жива военна машина“. Някои цитират думите на Сталин към Иванов – Мичурин на фауната, т.е. бог в кръстосването на животни по онова време: „Искам непобедимо човешко същество; безчувствено към болка и безразлично към качеството и количеството на храната“. След разпада на СССР, руското правителство разсекретява много от архивите в ерата „Сталин“. В един от документите е разкрита специална комисия, сформирана през 1929, за да оцени „хибридните експерименти на Иванов“. Дали Иванов наистина е провел опитите? И ако да, какви методи е използвал? И – което е най-зловещо – какви са били резултатите?
Маймунският приют на Абхазия, както го наричат местните, е високо над Сухуми. Намира се в края на криволичещ път, заобиколен от евкалиптови дървета. Изронено каменно стълбище ме отвежда до неокласическо фоайе. Повечето прозорци са изпочупени, а стените са „украсени“ с дупки от стотици шрапнели. Правителството на Путин без съмнение е наясно с окаяното състояние на центъра, но отделя минимална субсидия. Повечето служители работят без пари. За да оцелее, през последните 20 години центърът действа и като зоопарк.
След като плащам входната такса и се усмихвам на жената, която продава портокалови кори точно до знака „Не хранете животните“, пристъпвам в малък музей. Пълно е с препарирани шимпанзета, павиани и макаци. На стената виси олющено еволюционно „дърво” – човекът и шимпанзето са на най-горния клон, точно над орангутана, горилата и бонобото (98% от ДНК-то ни съвпада с това на шимпанзетата – б.р.). Поредица от снимки показва как Никита Хрушчов и Хо Ши Мин се хилят до маймунските клетки. В силните години на центъра, когато СССР спонсорира мощно, тук са се провеждали сензационни проучвания в областта на левкемията, лъчевите болести и биологичните ефекти от пътуването в Космоса. Колкото до присъствието на Иванов в музея, то е меко казано символично. Негова чернобяла снимка се мъдри в ъглов кабинет, заедно с наръчника му за изкуствено осеменяване.
Иля Иванов, роден през 1870, син на данъчен служител, учи физика в Краков, а после специализира в лабораторията на прочутия Иван Павлов (онзи с кучето и лампата – б.р.). Вманиачен по генетичните експерименти, до 30-годишна възраст той развива свои собствени осеменителни методи, сред които такива със спермицидна гъба и катетър. Иванов придобива световна известност (макар и доста съмнителна) със създаването на невиждани дотогава хибриди.
Въпреки това, на някогашното му работно място не обичат да си спомнят за него. „Експериментите на Иванов вече не са тайна за никого“, признава Нона Аиба, с която се запознавам на излизане от музея. „Няма смисъл да ги обсъждаме“. Запазвам настоятелна нотка: „Но дали е осеменявал шимпанзета? Или хора?“
Аиба обаче не се огъва и насочва разговора към войната с Грузия. През най-тежките дни от блокадата храната не е стигала за хората, камо ли за животните. „Цели две години ни плащаха само с хляб. Не можете да си представите какво преживяхме“. Част от маймуните са пуснати в гората с надеждата да оцелеят, и повече никой не ги е виждал. Някои се връщат до приюта, очаквайки идването на хората. Оцелелите и тяхното поколение формират настоящата популация на центъра – почти 400 макаци и павиани – травмирани от войната и кръстосването.
Аиба ме води в двора, където статуя на женски павиан гледа към морето. Павианът живее до 40 години и може да роди средно... 207 бебета. Абсурдните паметници са нещо нормално за Русия, но пред гигантската майка-павиан дори туристите от Москва едва сдържат кикота си. „Това е най-голямата статуя на маймуна в света“, казва сериозно Аиба.
Истинските павиани ни очакват наблизо. В първата клетка са изолирали женска с подути и зачервени гениталии. Щом ни вижда, животното започва да блъска главата си в решетките и да издава смразяващи кръвта звуци. До нея, явно свикнал с кофти настроенията на съседката, един мъжки лъска бастуна най-невъзмутимо, докато с другата ръка проси бисквитка. В следващата клетка едър мъжки е седнал на ръцете си, а един от младоците го пощи с респект. „Това е Професора“, пояснява Аиба. „Когато войната утихна и се върнахме, заварихме купища трупове – на стълбите, до палмите... Повечето бяха умрели от глад, други ги застреляха грузинските войници. Професора го открихме в библиотеката. Седеше на бюрото с отворена книга, сякаш наистина я четеше“.
Стигаме и до крематориума. Целият комплекс се оказва далеч по-депресиращ, отколкото съм си представял. Не мога да погледна маймуните в очите, без да си дам ясен отговор защо. Унесен в мрачни мисли, едва не се блъскам в д-р Саида Ануа. Разменяме няколко думи и разбирам, че е работила тук още преди войната като главен ендокринолог. Издебвам момента и я питам за дейността на д-р Иванов, но съм попарен: „Тук няма да откриете никакви записки за него“, след което сочи към няколко съборетини на хълма и добавя: „Доброволците в експериментите му са живели там, заедно с гинеколог“.
Виждайки отчаяната ми физиономия, Ануа бърка в портфейла и ми подава листче с адрес. „Ето къде бяха преместени архивите ни след разпадането на Съюза. Тук е цялата информация за д-р Иванов“.
Пететажната сграда на Централния държавен архив в Москва се намира до изненадващо добър узбекски ресторант, в който хапвам пелмени и кюфтенца. После влизам (едва допуснат от строгия въоръжен пазач) и питам служителката за файла на Иванов. Носят ми кутия с надпис „Колекция 837, досие 1“ и поемам с нея към препълнената читалня.
На 24 октомври 1924 Иля Иванов прави ужасно от професионална гледна точка предложение, което в крайна сметка ще доведе до заточението му. Използвайки методите си за изкуствено осеменяване, той се гласи да създаде хибрид между човек и маймуна. Доказателства за военна намеса в проекта му обаче липсват. Иванов, заедно със своите асистенти, се надява да донесе слава на съветската наука и да произведе революционен (полу)човешки „модел”. Официалната реакция спрямо намеренията му е възторжена. Представител на Комисариата по селско стопанство смята, че експериментите на Иванов ще „помогнат на работещите хора да се освободят от властта на църквата“.
Първоначално Иванов инжектира човешка сперма в женски примати. Придружаван от 22-годишния си син Иля Илич, Иванов върши странните си дела в ботаническите градини на Камайен, близо до Конакри, столицата на Гвинея. Колониалният управник, който е наясно с дейността на Иванов, урежда пленяването на шимпанзета, както и запазването на експериментите в тайна.
Опитните маймуни на Иванов са внимателно подбрани – две женски шимпанзета, наречени Бабете и Сивете. Докторът държи животните в специални клетки, храни ги грижливо и им пуска различни дози упойващ газ. След това ги премества в по-малки клетки, пуска им подходящото количество газ (според Иванов женските трябва да са поне в полусъзнание, за да заченат – б.р.) и ги инжектира със сперма от неидентифициран човешки донор. В своя дневник Иванов пише, че процесът носи много рискове. Всеки път, когато ученът и синът му влизат в клетките, носят заредени пистолети.
За работата на руснаците се чува чак в САЩ. Ку-Клукс Клан изпращат заплашително писмо до Иванов, в което се вбесяват, че изследванията му са „гавра с човечеството”. Според Робърт Йъркс обаче, който впоследствие ще открие първата лаборатория за примати в САЩ, Иванов е вдъхновяващ пионер. (По-късно Йъркс моделира своя център по подобие на този в Сухуми. Редица учени твърдят, че той също се пробва да създаде хибрид между човек и шимпанзе, но приспива получения изрод поради етични съображения).
В Африка Иванов така и не успява да забремени приматките. Според него – заради избухналата дизентерия, кьопавото оборудване и непослушните животни. Иванов решава да смени тактиката и – ужас! – да инжектира жени със семенна течност от шимпанзе. Предимството на този метод е, че не е нужно животните да са живи. „Достатъчни са тестиси“, пише Иванов, „отрязани веднага след смъртта на маймуната“. Докторът пробва без успех да привлече местни доброволки на хонорар, обаче успява да пробие в една болница в Конакри. Така в началото на 1927 Иванов започва да си набелязва черни пациентки, които си нямат идея какво им мисли руснакът (който междувременно е раздал щедро подкупи с държавни съветски пари). Тогава докторът пак удря греда – местният управител се страхува от изтичане на информация и прекратява проекта. Изнервен от „назадничавата африканска култура“, Иванов си вдига колбите. Причината: Сталин е решил да финансира начинанията му – в Абхазия.
На 1 юли 1927 Иванов и синът му напускат Африка. Те вземат със себе си две горили, 13 шимпанзета (включително Бабете и Сивете) и 26-годишен орангутан на име Тарзан – голямата надежда на Иванов. След микроскопски анализи докторът е убеден, че сперматозоидите на Тарзан са най-качествени.
Макар да не попадам на директна връзка между Сталин и работата на Иванов, съветският лидер със сигурност е бил наясно с нея. Иванов получава към $250 000 за проекта (в днешни пари), а центърът в Сухуми е удостоен с куп гръмки звания.
Е, почти веднага всичко отива по дяволите. Сивете умира в транспортната си клетка. Повечето други маймуни също издъхват, така че се налага да бъдат хванати и доставени нови примати. Хората-доброволци на Иванов вече са готови – склоняват да не правят секс, да си мълчат и да прекарат една година в пълна изолация с гинеколога О.О. Топчиева (дъщеря на приятел на Иванов – б.р.). Файлът не съдържа детайли за процеса на осеменяване, но очевидно следващите 12 месеца се оказват ялови. И за да се прецакат нещата още повече, Тарзан умира от кръвоизлив в мозъка. Иванов поръчва 5 млади шимпанзета, които пристигат (живи) през лятото на 1930. Докторът така и не прекарва много време с тях, тъй като същата зима е арестуван и изселен при зловещите сталински чистки.
В дневника на Иванов не се казва нищо за страх от арест, макар че доста от дружките му в Сухуми изчезват безследно. Той е обвинен в „контрареволюционна дейност” – включително използването на „дефектен катетър“ (!) – и е заточен в Кавказ. Главният му обвинител поема контрола върху центъра в Сухуми и изведнъж, без каквото и да е обяснение, всички хибридни експерименти спират. Какво е станало с доброволките, не е ясно. Две години след това Иванов умира от сърдечен удар. Междувременно в Абхазия учени използват заварените маймуни за биомедицински експерименти. Сухуми става пример за бъдещите лаборатории за примати в световен мащаб.
Въпреки привидния неуспех на Иванов, идеята за хибрид между човек и шимпанзе не е толкова налудничава. И все пак всяко евентуално поколение би било пълно с генетични бъгове (хората имат 23 чифта хромозоми, шимпанзетата – 24 – б.р.). Хибридите няма да могат да се размножават (като мулетата), но ако системно се чифтосват с още хора, е възможно един ден да задобреят в зачеването.
В последния ми следобед в Сухуми попадам на порутена сграда, пред която е паркирано колело. Ануа ми е казала, че част от служителите де факто живеят тук, в центъра. Говори се, че сред тях има и потомци на оригиналния щаб на Иванов. Сградата няма прозорци, а светлината влиза през чудновато издълбани дупки. Част от покрива липсва и точно оттам се промушва голямо дърво. Жегата и влажността правят Абхазия същинска джунгла, но щом прекрачвам прага, ме побиват ледени тръпки.
Вътре е тихо и тъмно. Усеща се силна миризма на пръст. На рафта се виждат няколко дърводелски сечива и нещо, което ми прилича на украса за елха. Чаша чай, все още димяща, стои до разпилени листа, на които има разни драсканици. Обзема ме неприятното чувство, че ме наблюдават. Тъкмо поемам към изхода, когато инстинктивно се спирам и поглеждам през рамо. На последния етаж, приведени до дупките в стената, в мен се взират две космати същества. Главите сякаш са човешки, но да си призная, бързо извръщам поглед
