20-ина години след разпадането на империята от нощни заведения на Playboy, момичета със заешки костюмчета отново разнасят коктейли в скъпия лондонски квартал Мейфеър. Какъв по-добър повод да си припомним славната история на легендарните Playboy-клубове
Първият Playboy-клуб е отворен през 1960 от самия Хеф в Чикаго - с идеята да предложи парченце от своя фантастичен свят на младите американци, които вкусват първите плодове на сексуалната революция.
В началните години на Playboy Хеф и екипът му работят в редакцията до среднощ, след което задължително се отбиват за по питие в местния чикагски Тhe Gaslight Club – класически мъжки клуб, в който се влиза с членски карти. Мястото е любимо свърталище на младите хищници от рекламния бизнес. Там те обменят клюки и гълтат коктейли, поднесени им от оскъдно облечени сервитьорки, които пеят и танцуват около белия роял. Когато в края на 1959 Хеф публикува в списанието статия за Тhe Gaslight Club, в редакцията пристигат над 3 000 писма на превъзбудени читатели, които се интересуват как могат да станат членове, и лампичката в главата на младия милионер моментално светва – защо да не си направи собствен клуб, в който всички тези хора да се радват на успеха и парите си в компанията на красиви модели? Новото начинание е поверено на 31-годишния шеф на рекламата на Playboy Виктор Лаунс. “Никой от нас не се беше занимавал с нищо такова, така че действахме на сляпо. Първоначалната идея беше да си направим място, където да се събираме, преди да отидем да танцуваме някъде с момичета”, спомня си Лаунс. “Не трябва да забравяме и Казабланка – любимият филм на Хеф. Той винаги е искал да бъде Рик - и да има собствен бар му се струваше много романтично.”
Двамата привличат за каузата и истински ресторантьор - Арнълд Мортън (който по-късно основава най-добрата верига стек-ресторанти в Щатите - Мортънс – б.р.). На Мортън дължим гениалното хрумване сервитьорките в клуба да бъдат облечени като зайчета, нищо че според оригиналния замисъл на Хеф зайчето на Playboy e мъжко. Първоначално Хю Хефнър упорито държи на идеята си момичетата да носят къси тесни нощнички, но тогавашната приятелка на Лаунс - Илзе Тауринс, латвийка, избягала в Щатите от мизерията на социализма, успява да го убеди, че макар и секси, подобно облекло е адски неудобно за разнасяне на тежки табли с питиета. Майката на Илзе ушива първия bunny-костюм – кръстоска между корсет и цял бански с пухкава опашка и диадема с дълги заешки уши. Малко след отварянето на Playboy-клуба в Чикаго Хеф ще добави към тази униформа митичните бели маншети, якичка и черна папийонка.
След няколко дни във в. Чикаго Трибюн се появява следната обява: “Невероятен шанс за трийсетте най-красиви момичета в Чикаго! Playboy открива клуб, в който ще членуват най-изтъкнатите бизнесмени и спортисти в града. За да отговорим на високите очаквания на отбраните ни гости, търсим 30 момичета на възраст между 18 и 23 години. Не е нужен опит. Достатъчно е да сте красиви, чаровни и добре възпитани.” Хеф и съдружниците му умишлено избягват момичета със съмнителна репутация и златотърсачки с връзки в престъпния свят на Чикаго. Идеалната сервитьорка-зайче не е обиграна в потайностите на нощния живот мръсница, а обикновено красиво момиче от работническата класа, което няма много претенции и е готово да работи здраво. „Много мои приятелки ми казваха, аз не мога да бъда 'зайче', защото гърдите ми са прекалено малки, или пък не съм достатъчно висока. Хеф обаче не избираше персонала на клубовете по такива вулгарни критерии: важното беше да имаш хубава усмивка и секси излъчване. Моите колежки бяха с различен ръст, прически, цвят на кожата. Имаше както високи и стройни, така и по-пълнички“, спомня си Мерилин Коулс - бивше зайче и Playmate of The Year 1973. „Това, според мен, беше и причината за успеха на клубовете - имаше момичета за всеки вкус.“
Основното правило на клубовете е “можеш да гледаш, но не и да пипаш“, а поведението на всяко зайче на Playboy е вкарано в рамките на сложна система от правила, които изглеждат трогателно консервативни по днешните стандарти.
В обемистия Bunny Manual е описано как трябва да пуши едно зайче (с малки елегантни дръпвания, между които цигарата задължително се оставя в пепелника), как да стои (със събрани крака, единият малко по-назад от другия) и как да се обръща към клиентите (зайчето трябва да се усмихва постоянно и да може да води лек разговор с клиентите на клуба; фрази като любимата на българските сервитьорки „ще желаете ли още нещо?“ са строго забранени). Зайчетата имат също така тежка възбрана да излизат с клиенти. Тя естествено е невинно и систематично нарушавана, което не пречи през 1975 зайчетата да излязат на уличен протест за отмяна на това вето - протест, който елегантно осмива феминистките демонстрации.
Откриването на първите Playboy-клубове в Чикаго, Ню Йорк, Лос Анжелес и Ню Орлийнс предизвиква истински фурор: само през първата година 50 000 мъже получават заветния ключ, който удостоверява правото им да прекарват вечерите в новите горещи точки на нощния живот. Членството струва 25 долара, което, ако сметнем инфлацията, прави приблизително 200 долара в днешни пари. Откъдето и да го погледнем, нищожна сума, за да пиеш на съседна маса със знаменитости като Тони Бенет, Уди Алън и самите Бийтълс (редовни посетители в нюйоркския клуб). Шоупрограмата също е на ниво - една от първите певици, наета от чикагския клуб, е нейно бъдещо величество Арита Франклин: „Тогава бях на нещо като 17-18 и баща ми беше доста притеснен от факта, че именно там ще е първото ми работно място. Оказа се, че се е тревожил напразно - хората на Хефнър бяха приятелски настроени и се държаха много добре с мен. Неприличните предложения се считаха за проява на много лош вкус и нарушителят биваше помолен учтиво да напусне клуба.“
Окуражени от успеха, Хеф и Виктор се прицелват в Лондон. Хитрият комбинатор Лаунс е приятно изненадан от факта, че за разлика от Щатите, където хазартът е съсредоточен във Вегас, законите в Обединеното кралство са доста по-либерални и логично лондонският Playboy-клуб, открит през 1966, става свръхпечелившо казино.“Имахме късмета откриването да съвпадне със снимките на няколко големи холивудски филми в града“, спомня си Лаунс. „Сред първите ни гости бяха Питър Селърс и Урсула Андрес, която дойде под ръка с Жан-Пол Белмондо. Дойдоха още Нуреев, Полански, Антониони и Уди Алън, който беше така добър да посвири на саксофон и да пусне няколко шеги пред събралата се публика.“
Преместването в Лондон дава на Лаунс шанса да излезе от сянката на властния си шеф и да поживее като него - наема си шикозна къща в Мейфеър, която споделя с десетина момичета на ротационен принцип, в гардероба му висят костюми на Бриони и Дъглас Хейуърд, а за нощните си излизания редува ролс ройс, астън мартин и два сребристи кадилака. Хеф няма нищо против, защото към 1979 четирите Playboy-клуба в Обединеното кралство (междувременно предприемчивият Лаунс е успял да отвори още един в Лондон и два в Манчестър и Портсмът) носят печалба от 26 млн. долара годишно. Тези златни времена, както се оказва, са началото на края. Ислямската революция в Иран от пролетта на 1979 слага точка на английската dolce vita на иранските богаташи. Те са най-ценните клиенти на Playboy-клубовете, защото, както цинично отбелязва Виктор, „оглупяват моментално, щом видят руси момичета и маса, покрита със зелено сукно, където с удоволствие профукват всичките си пари“. Докато Лаунс се лекува в болница след падане от кон по време на езда, идва следващият съкрушителен удар - инициирана от конкурентите проверка за нарушения на законите за хазарта във Великобритания води до уволнението на Виктор. Без желязната му ръка, няколко години по-късно английските клубове губят лицензите си за хазарт и, лишени от основния си източник на приходи, бавно умират. Тези в Щатите също затварят в средата на 80-те. Оказва се, че в най-екзотичните разклонения на клубната империя на Хеф (30 заведения в различни точки на света), има най-много живот – клубовете в столицата на Филипините Манила и Токио удържат фронта чак до началото на 90-те.
През 2006-а заешките костюмчета неочаквано са изтупани от нафталина за шумното откриване на нов Playboy-клуб в Палмс Казино Ризорт в Лас Вегас. Развихрилата се през следващите пет години носталгия по 60-те и успеха на ТВ-сериала Mad Men (в четвърти сезон Дон Дрейпър запива в нюйоркския Playboy-клуб с бизнес-партньора си Лейн Прайс, който излиза с едно от тамошните зайчета - б.р.) са ясен знак, че моментът за възраждането на легендата е настъпил.
В началото на това лято нов клуб с обща площ 1 600 кв. м отвори врати на Олд Парк Лейн 14 в един от най-скъпите квартали на Лондон - Мейфеър. Клубът, чиято членска такса е 1 200 лири годишно (предхождани от едни хиляда паунда за разглеждане на молбата за членство), се намира на стотина метра от Парк Лейн 45 - адресът на митичния му предшественик.
Освен задължителното казино с 22 маси за покер, блекджек и рулетка, в достолепната сграда от 1950-те има още изискан ресторант с 40 места, луксозен фризьорски салон и, разбира се, коктейл-бар. Той е поверен на един от най-добрите лондонски бармани - Салваторе Калабрезе. Изложената тук негова колекция от винтидж питиета може да накара всеки ценител да се просълзи - в нея има френски коняк от 1788, кубински ром и холандски джин от началото на миналия век, както и няколко бутилки от най-старото ръжено уиски в света. Салваторе, разбира се, не ги държи просто за украса, а забърква коктейли с тях, които струват по над 5 000 долара парчето. Барът и намиращият се един етаж под него нощен клуб Cottontail Lounge са местата, където се подвизава новото поколение зайчета. Новите им, още по-секси костюмчета са на нюйоркската модна къща Marchesа, която шие официални тоалети за звезди като Пенелъпи Крус, Ева Лонгория и Сандра Бълок. Въпреки че в общи линии се придържат към класическия bunny-силует, заешките корсети версия 2011 са осъвременени с дискретни бродерии и сякаш взети назаем от Agent Provocateur секси дантели.
„Живеем в много различни времена, но има смисъл да се върнем в този бизнес - много хора в Англия знаят за първия клуб, без дори да са били родени тогава“, споделя Хеф. „Искаме да им дадем шанс да изживеят една мечта, която доскоро изглеждаше безвъзвратно изгубена. Убеден съм, че ако Бийтълс започваха кариерата си сега, хората щяха да полудеят по тях по същия начин, както това стана през 1963. Същото важи и за новия Playboy-клуб и неговите зайчета“
