Българският поп певец за рисковете по време на криза, за фаталното число седем, секса и неудобството да излезеш на сцена с космонавтски костюм
Като част от дуета Каризма и понастоящем самостоятелен артист, чийто първи солов албум Омиротворен излезе през 2008-а, Мирослав Костадинов (33) е едно от най-разпознаваемите лица в българската поп музика.
Оглавявал много класации и получавал почти всички музикални награди у нас, за които се сетиш, тази година именно той представя страната ни на Евровизия - според нас първият смислен избор от години насам, този път направен не на базата на традиционно подлежащ на съмнение зрителски вот, а на доста по-строгите критерии на професионално жури.
Миро пристига на мястото на срещата ни - офиса на Агенцията за български артисти, след натъпкан до възможния предел с ангажименти ден, което в комбинация със сериозния глад, който го измъчва в момента, не изглежда добро предзнаменование за предстоящото интервю. Минута по-късно, обаче установяваме, че независимо от всичко той продължава да е истинско кълбо от енергия – пуска музика (любимото му електропоп дуо Ла Ру, чиито текстове – ако съдим по бодрото припяване – знае наизуст), шегува се постоянно, импровизира и въобще се държи като човек, който си е забранил изрично да стои на едно място.
Моментално става ясно и друго - Миро притежава онзи естествен чар, който му позволява неусетно, но категорично да се хареса и да намери общ език с всички – от екипа ни до съседите от първия етаж на сградата, които ни дават назаем табелата For Sale, с която ще го снимаме малко по-късно.
“Един приятел ми каза, че съм като далматинец – те са толкова симпатични, че е адски трудно да им откажеш нещо”, подхвърля мимоходом той, след което бърза да добави със самоиронична усмивка: “Като се замислиш, далматинците едва ли са най-умните кучета на света. Всъщност всеки преценява сам за себе си.”
Успешната стратегия на Каризма в продължение на цели седем години беше да издавате само сингли, всеки от които ставаше хит. Защо избра друг подход и издаде първия си диск толкова скоро след началото на соловата си кариера?
Ако трябва да съм честен, това беше доста егоистично от наша страна. За седем години получихме от Каризма едва седем песни. Казвам получихме, защото дори лично аз като част от дуета очаквах да сме много по-продуктивни. Доколко това беше някаква стратегия, доколко част от личен подход, Миро и Галя заедно бяха такива. Издадох първия си албум веднага щом имах достатъчно добри песни за него, защото ние, мъжете, сме доста по-динамични, вземаме по-бързо решения и сме склонни на повече рискове, понеже знаем, че само който рискува, печели.
Да направиш голямо турне в България в условията на икономическа криза е един от най-големите рискове, за които се сещаме. Какъв беше резултатът?
Ако ме питаш дали съм станал милионер от това турне, отговорът, предполагам, ти е ясен. То беше успешно от гледна точка на това, че обиколихме цялата страна и зарадвахме много хора. Беше ли избрано правилно времето за него? Определено не. Ако целта ми беше изцяло комерсиална, нямаше да го направя, когато във всички градове течаха безплатни предизборни концерти. Щом можеш да видиш нещо без пари, а в другия случай трябва да дадеш между 15 и 30 лева, за да гледаш цял спектакъл, изборът е труден и аз съм благодарен на всички, които дойдоха на моите концерти. Чисто финансово всеки град издържаше следващия. Oпределено трябваше да имам топки, за да предприемa такова нещо.
Защо нарече албума си „Омиротворен“ - добра игра на думи или намек за навлизането на живота ти в етап на баланс и спокойствие?
Да съм омиротворен е пожелателно. Както казва един мой близък приятел, има още време да се опозная и омиротворя (смее се).
Moже ли да се каже, че живееш като звезда?
Не мисля, че звездата я правят къщите, колите и въобще нещата, които притежава. За мен най-важният лукс е луксът да общувам с много интересни хора и да научавам нови неща, да получавам мъдрост от тях и в този смисъл аз наистина живея като звезда.
Ако можеше да дадеш един съвет на себе си преди 10 години, какво би си казал?
Нещата, които щеше да е хубаво да знам в началото на кариерата ми, са много, но не съм сигурен, че ако ги знаех, щях да съм същият човек, който съм сега. Наготово полученият опит не е толкова ценен, колкото това, което сам изпиташ на гърба си. Освен това, ако бях дал някакъв съвет на себе си преди десет години, едва ли човекът отсреща щеше да иска да го чуе. Научих се да слушам другите с минаването на годините. Преди това бях твърдо убеден, че моята истина е фундаменталната истина за целия свят.
Как започна да се занимаваш с музика?
Като дете съм си мечтал да ставам космонавт и други подобни, но винаги ми е било ясно, че ще е недопустимо да правя нещо различно от това, което правя сега. Семейната легенда… значи, това е много досадно, но ще ти го разкажа… е, че когато съм седнал за първи път пред пианото, съм засвирил, налучкал съм веднага структурата на тоновете и как да ги подредя по хармоничен начин. Освен това, като ми е било тъжно или съм бил обиден, не съм можел да плача със сълзи, а съм пеел. Представи си колко би трябвало да съм обиден сега, щом пея през цялото време (смее се).
Кое е най-странното нещо, което си работил, преди да станеш певец?
О, много неща. Бил съм общ работник във винпром Добрич, което всъщност дава отговор на много въпроси: (със сериозен и театрално приповдигнат тон) Миро е истински ценител на виното, защото от много млад се е въртял около джибрите като винена мушичка (смеем се).
Какъв ценен опит почерпи от тази интересна работа?
Знам много добре кое вино е добро за пиене, но съм наясно и с дори по-важната житейска мъдрост, че ако няма от него, трябва да се пие каквото има.
В интервюто си за нас Дони каза, че докато сте били в Англия, е предсказал, че ще се разделите с Галя, защото всички групи, които са поп идоли, изкарват по 7 години. Тогава повярва ли му?
Нямаше защо да му вярвам на Дони, то времето показа, че е бил прав. Ако следващия път обаче ми каже нещо толкова важно, със сигурност ще го слушам много внимателно. Но периодът от седем години винаги е преломен – виж, че и героят на Брад Пит напусна Далай Лама след седем години в Тибет.
Интересуваш ли се от източна философия?
Интересувам се от много философии, защото отвсякъде можеш да дръпнеш ценни неща. Преживях много бърза и бурна любов с йогата, въпреки че това е по-скоро философия за енергиите в тялото. Истинският фундамент в моя живот обаче винаги е било християнството. На мен кредото ми е “Аз вярвам”. Докато вярвам, ще съм жив. Докато вярвам в музиката, ще продължавам да правя песни. Ако спра да вярвам в нея, веднага ще се пренасоча към нещо друго.
Какво друго би правил?
Бих станал градинар – засаждаш нещо и то расте пред очите ти и дава плод. Като човек на изкуството аз съм емоционален, преди да съм рационален. Често съм чертал планове в ума си как си приготвям банкова сметка, хващам самолета и ставам рибар в Непал или просто изчезвам на някакво друго място, на което никой не знае кой съм.
Бягство като на кино. Какви филми харесваш?
Определено следя новите неща, но човек винаги остава влюбен във филмите, с които е израснал. Ето например “Аризонска мечта”. И до ден днешен не мога да разбера какво в него е грабнало един тийнейджър – там няма супергерои, а само една летяща риба и крилатата фраза: “Рибата знае всичко”.
Плакал ли си някога на филм?
О, да, даже понякога хората, с които съм, ми пречат да плача. Скоро гледах “2012” и бях подготвен за много тежки сцени (с иронична усмивка). За съжаление просто беше пълно с хора, които умират по едни много смешни начини. В единствения наистина тежък момент си казах, ето сега сълзите най-после ще текнат, но ми казаха нещо смешно и ми се размина.
Една от последните награди, които получи, е призът “БГ модна икона”? Ти възприемаш ли се като такъв?
Публичният образ и начинът, по който трябва да изглеждам на сцената, не се припокрива напълно с това, което съм в ежедневието. В града ходя както съм сега, обичам удобните дрехи (подръпва замислено ципа на суичъра си Dirk Bikkembergs). Ако хората казват, че имам добър вкус, това може само да ме радва. Но не дрехата прави мъжа, а мъжът прави дрехата.
Някъде беше споменал, че се възхищаваш на Франк Синатра и Марлон Брандо. В един момент от живота си Брандо напълня зверски и съвсем целенасочено разруши имиджа си на секссимвол. Мислиш ли, че самият ти някога би бил способен на подобно нещо?
Вероятно е доста натоварващо да си секссимвол през целия си живот. Трябва да питаме Аня Пенчева, която продължава да е в тази трудна ситуация. Един гримьор й беше казал: “Аня, с напредването на годините трябва да престанеш да използваш светли тонове”, а тя с великолепното си чувство за хумор му отвърнала: “Ти сигурно всеки момент ще ме посъветваш и да престана да излизам на светли места” (смее се). Брандо не е класически красив мъж, но той има излъчване. Същото е и при Синатра – той е Синатра във всичко, което прави, от дрехите до начина, по който фразира, докато пее.
Кое е най-страшното фешън престъпление, което си извършвал до момента?
На едни годишни музикални награди бях със счупено ребро и трябваше да бъда пристегнат в нещо, за да се движа, без да ме боли толкова много. Не знам защо реших, че е много добра идея да изляза на сцената в нещо като лъскав и много обемист космонавтски костюм. Изглеждах като безстрашен астронавт с наднормено тегло. Това беше дъното.
През 2004-а направихте парчето „Mr. Killer“, което беше рекламирано като вашето послание срещу леките наркотици. Същевременно излезе ваша фотосесия, която, независимо от контекста, в който беше поставена, изглеждаше доста нарко…
Тя не изглеждаше, тя си беше нарко. Тогава Каризма, благодарение на младостта и неопитността си мислеха, че има леки и тежки наркотици. Сега от позицията на годините си знам, че леки няма. Какво въобще означава леки и тежки –дори официално обявените за леки може да се окажат много тежки за някой човек.
Кои са тежките за теб?
Най-тежко ми е било, когато в казармата решихме с едни много издигнати и отворени пичове да пафнем трева точно преди вечерна проверка и после всичко вървя толкова бавно и мъчително, че си извадих извода, че този наркотик не е за мен. Всички наркотици, от които губиш контрол, са лоши. Но има и такива, от които не губиш – ето например кофеина (усмихва се и разклаща чашата с кафе). Ще ти кажа защо направихме тази песен – бяхме с Галя в една дискотека, май в Хасково, където децата излизаха на тройки и четворки от тоалетните с бели мустачки, но не от мляко. Това ни втрещи, защото едно е да си възрастен клъбър, който е наясно с нещата, и съвсем друго да си 13-14-годишно момче.
Ти самият имал ли си проблеми с някаква зависимост?
Цигарите са ми проблем. Това, какво причинявам на тялото си с пушенето, си е моя работа, но ми е неприятно, че въпреки многократните опити да ги спра все още съм зависим от това дали този пакет на масата е пълен или не.
Когато стане въпрос за личния ти живот, веднага ставаш много внимателен и предпазлив. Като мълчиш, не даваш ли повече храна на жълтата преса, която спокойно може да пише каквито си иска глупости за теб, че имаш връзка с еди-кого си и прочие?
Ха-ха, много интересен въпрос. Аз защо не говоря за личния си живот? Приятели дори са ме обвинявали в асексуалност, защото когато си сексуален, независимо в какъв аспект, ти твориш и има енергия и чувства. Малцина от близките ми хора знаят какво правя и къде ходя. А аз вечерта правя едно нещо – прибирам се вкъщи, готвя си и си карам лекичко с моята любов. Всичко това е прекрасно и е толкова интимно, че няма нужда да се наднича през ключалката. Това е хубаво, не е сексуално, не е ебане, защото ние, българите, сме натоварили думичката “секс” с много негативност. У нас сексът е по-скоро акт на отмъщение, отколкото акт на удоволствие. Затова не говоря. Първо: куче, което много лае, не хапе, и второ - става въпрос за нещо много лично, което не касае хора, с които дори не се познаваме.
България е и страната на завистта. Как се отнасяш към клюките по твой адрес?
Средният българин се отнася към звездите си по същия начин, по-който се отнася към жена си – тя все му се вижда прекалено стара и недостатъчно красива. Това описва толкова добре положението, че предлагам да спрем дотук.
Да завършим с нещо по-леко. Каква музика те вдъхновява?
В момента слушам много Ла Ру, това е перфектният електропоп. Иначе съм израснал с Депеш Моуд и ранните Ю Ту. Независимо че съм pop shit (смее се) и не ме е страх да се подиграя със себе си, като го казвам, харесвам и по-, да я наречем, сериозна музика. Навремето си казвах: ей, защо не съм написал еди-коя си песен, но сега знам, че мога да направя само това, което ми е дадено да направя и е по моите сили. Но мога да се наслаждавам и на всичко останало, което е дори още по-хубаво
