Да намериш $ 150 милиона, натикани във варели, както си вървиш из джунглата?
Струва ти се невъзможно?
Прочети изумителната история на лейтенант Санабрия и се убеди, че животът понякога е по-интересен от литературата

Там има още сто милона, които ме чакат да отида и да ги взема, казва ми лейтенантът от колумбийската армия Хорхе Санабрия, сочейки с месестия си пръст близките хълмове. После отпива от бирата си и захапва стръвно едно от добре опечените телешки ребърца в чинията си. Дори и някога да е чувал за етикет на хранене, моят домакин очевидно е решил да няма нищо общо с него и мазнината от месото се стича по бузите му, докато той се усмихва като щастлив булдог. Единайсетгодишната му дъщеря, която седи до него, го гледа с безкритично обожание, на каквото са способни единствено малките деца.

В момента пия бира с един от най-търсените от армията и от мафията мъже в Богота. Докато сърба от бутилката и се оригва, лейтенант Санабрия въобще не прилича на човек, за когото смъртните заплахи и повече или по-малко завоалирани намеци, че любимата му дъщеричка ще бъде отвлечена и нарязана на парчета, са ежедневие от години.
“Той е като Хитлер в края на Втората световна война – никога не нощува два пъти на едно и също място и не казва на никого къде ще замръкне на следващия ден. Досега поне пет човека са намерили смъртта си, заради неговите пари”, обяснява ми моят добър приятел Йорг Хилер, който си изкарва хляба като сценарист и направи връзката с лошия лейтенант Хорхе.
Ако толкова много опасни хора не се облизваха за парите му, лейтенант Санабрия можеше да е най-щастливият милионер в мръсната колумбийска нарковойна. Защо ли? Той никога не се е забърквал в сделки с кокаин. Не е прал наркопари (поне доскоро), а просто съвсем случайно е намерил  едни 150 милиона от тях, скрити в бензинови варели и погребани в най-бедния и забравен от бога район на Колумбия.
Във всеки варел имало натъпкани приблизително 8 милиона в 100-доларови банкноти и, доколкото разбирам от мъглявите му обяснения, поне 20 такива са били открити от Санабрия и войниците му. Хорхе възнамерява съвсем скоро да се върне да прибере останалите кинти и, естествено, не желае да споделя излишни подробности с непознат и подозрително любопитен журналист. Купчинките сочни ребърца в чиниите ни бързо се смаляват, а редичката бирени бутилки скоро ще прехвърли ръба на голямата дървена маса. Както навсякъде в Колумбия, и тук времето е спряло.

Световната преса изпитва необяснимо за мен перверзно удоволствие да представя Колумбия като мрачно и безнадеждно място и когато попаднеш там, моментално усещаш, че това няма много общо с истината. Хората се усмихват постоянно, пълно е с красиви момичета. В скорошно социологическо проучване на тема къде са най-щастлвите хора на света, бедната и раздирана от нарковойни Колумбия дори зае второ място след охолната Дания. Мога да се обзаложа с вас на каквото си поискате, че ако изпратите един датчанин да се оправя сам в изначалния колумбийски хаос, той скоро ще бъде нещастен точно колкото умиращите от глад жители на Руанда. Много е лесно да се чувстваш доволен от живота в страна, пълна с ослепителни блондинки и правителство, което следи за запазването на и без това обидно високия ти жизнен стандарт. Ако обаче си щастлив в несигурната и изкусително опасна Колумбия, значи наистина си човек с качества.

Докато слънцето бавно пълзи по хоризонта, Хорхе и постоянно увеличаваща се група, уж случайно минаващи, негови приятели ми разказват дългата и заплетена история на заровените съкровища в Колумбия. “Местните ги наричат guaca - казва ми Адриана Чакон – красива и много устата мацка, която е личен адвокат на Санабрия, но звучи повече като негов официален говорител - В миналото нашите прадеди криели богатствата си в глинени гърнета, които заравяли в земята. В началото на 20-и век се появяват първите гуакерос – организирани групи търсачи на съкровища.”

“Преди време получих задача от един фермер да открия съкровището, заровено от баща му. Оказа се, че става въпрос за огромна сума пари – неколкостотин милиона - прекъсва я, присъединилият се към оживената ни компания полковник Ернан Мехия, който поне официално се води на служба в специалните части на колумбийската армия. - Ранчото на този тип имаше много входове и на различни места, близо до всеки от тях бяха скрити куфари с по 6 милиона долара всеки. Истинска златна мина.” Адриана кима одобрително и маха с ръка към неравното било на заобикалящите Богота планини: “Виждаш ли тези зелени хълмове? Това е истинската Национална банка на колумбийския народ.” 

В деня, в който съдбата им урежда среща със 150-те милиона в зелено, Санабрия и подчинените му съвсем буквално умират от глад. След месеци схватки с партизаните и насекомите (и категорични загуби и на двата фронта) 72-мата мъже от предвожданото от Хорхе подразделение, по-известно като “Батальона на ловците”, се опитват да съберат сили в малък, изоставен от враговете им лагер в черното сърце на джунглата. Доскоро мястото е използвано от хора на FARC – най-голямата партизанска фракция в Колумбия, която в един момент изоставя кухата революционна реторика и се захваща здравата с трафик на кокаин към Мексико, докарвайки си близо 500 милиона долара на година. Докато един от младите войници от батальона му не дотичва в базовия лагер, почти без дъх, но с ръце пълни със стодоларови банкноти, лейтенантът не подозира, че през последните дни той и хората му спят върху спестовната каса на FARC и под окъсаните им спални чували са заровени милиони долари.

“Първо си мислехме, че са фалшиви, никой не можеше да повярва, че вижда толкова много истински кинти на едно място - спомня си с усмивка Санабрия - Още в самото начало бях решил да не докладвам на началниците си, защото на тях не им пукаше за мен и момчетата ми, но когато видях лицата на моите войници и отново чух историите за болните им и умиращи от глад роднини, вече бях абсолютно сигурен, че ще задържим тези пари за себе си.

В следващите дни Хорхе и хората му тотално забравят за мисията си да изтребват партизани и се посвещават изцяло на търсене на заровените наркопари, изравяйки варел след варел, натъпкани с по 8 милиона долара. Вечерта войниците се скупчват край лагерния огън и си мечтаят за къщите, жените и за новия живот, който ги очаква. През следващите две седмици новоизпечените милионери изработват нова разменна система – руло тоалетна хартия се продава за 100 долара, радио с нови батерии – за 1000. “Човек може да има половин милион долара в себе си - казва ми Хорхе, - но те не струват нищо, когато не можеш да си намериш свестна четка за зъби.”

Санабрия отдавна е получил обещанието на висшестоящите, че няколко военни хеликоптера всеки момент ще пристигнат и ще приберат него и хората му, но този ден все не идва. “Бяхме милионери, но нямахме нищо за ядене”, казва ми един от войниците му, който се специализирал във варенето на голи охлюви и лова на всяко по-едро животинче, което се мерне в клоните на дърветата.

Основната плячка на Санабрия и хората му са маймуните, които и без това са в изобилие в околността. Проблемът е, че месото им е отвратително жилаво, а куршумът от М16, така или иначе праща половината от тялото на животното по дяволите. Хорхе твърди, че пред очите му още са малките ръце и почти човешки лица на убитите маймуни и е благодарен за важния урок, получен преди това от един стар индианец – единственият начин да ядеш маймунско месо е да направиш така, че тялото да прилича, колкото се може по-малко на човешко. „След като отсечеш с мачете ръцете и главата, почти можеш да си представиш, че ядеш нормална пържола”, добавя с горчива усмивка той.

„Джунглата изпива жизнените ти сокове. Изцежда те докрай“, ми каза преди време моят добър приятел Крис Райън - бивш британски командос, описал ада на южноамериканската джунгла в книга с достатъчно показателното заглавие „Онзи, който се измъкна“. „Веднъж докато си вземах душ, видях подозрително червени точки на коляното ми, а мястото ме сърбеше ужасно. Започнах да се чеша, докато не раздрах кожата и отдолу изпълзяха поне 15 миниатюрни паяка.“

Когато в крайна сметка военните хеликоптери идват да вземат Санабрия и хората му, последните са изправени пред сериозна дилема. А именно - как едновременно да спасят кожите и да вземат максимално много от намерените долари. Всеки натъпква войнишката си раница и джобовете си с банкноти, дори манерките са изпразнени, за да поберат неколкостотин долара повече. Парите, които не могат да бъдат пренесени, са натъпкани обратно във варелите и акуратно заровени в земята.
Когато Батальонът на ловците, заедно с близо 46 милиона старателно скрит кеш се натоварва на хеликоптерите, един от пилотите възкликва: „Вие, пичове, сте прекалено тежки за хора, прекарали толкова време, гладувайки в джунглата. Какво по дяволите носите в тези раници?“ Естествено,  никой не смее да му отговори.

Когато стигат военната база в Попоян, Санабрия събира хората си и ги инструктира да не казват на никого за намереното съкровище и да са умерени в харченето, ако не искат да загубят всичко, най-вероятно и живота си.

Естествено, никой не взема насериозно разумния му съвет и момчетата от батальона моментално започват да харчат като луди. Още на следващия ден един от тях се връща в базата с чисто нов камион „Форд“ със затъмнени стъкла и стереоуредба, с които би се гордял всеки денс клуб. Друг паркира до оградата лъскав пистов мотор. Мълвата за войниците, които са се върнали от джунглата несметно богати настойчиво плъзва из града, след като няколко от момчетата на Санабрия плащат 60 000 долара в най-добрия местен бардак, затваряйки го за двудневна оргия. Войниците превръщат местните таксиджии в свои лични шофьори и започват да купуват на кило скъпи маратонки и анцузи. Един от тях купува най-скъпия дамски парфюм, който стъписаната продавачка може да му предложи, и го изпива на една глътка пред нея. Друг, за да впечатли миловидната фризьорка в близкия салон, се подстригва три пъти при нея в рамките на един ден, оставяйки тлъсти бакшиши. Скоро в местните чейндж бюра не остава пукнато колумбийско песо.

Мълвата за приказно богатите войнци бързо стига до висшето командване и Батальонът на ловците спешно е привикан за обяснения. Явилите се са арестувани моментално, а останалите, които са достатъчно умни, за да се покрият, са обявени за национално издирване.

Всеки от пресните новобогаташи се оправя, както може. Някои се връщат по родните си места (за да бъдат заловени още на следващия ден), други успяват да измислят по-хитри планове, за да запазят падналите им от небето кинти. Един от войниците забягва на Карибите и купува хотел, който и до днес менажира успешно под фалшива самоличност. Друг се сдобива с малка транспортна фирма в Аржентина и методично изпира парите си, пускайки полупразните си автобуси да сноват напред-назад по някои от по-малко натоварените пътища на континента.

Но безспорно най-оригинално е решението, което взема редник Ленин. Съименникът на вожда на Октомврий-ската ревюлюция е срамежлив гей, който постъпва в армията, за да се спаси от невероятната мизерия, в която тъне семейството му, и е ужасен от ширещата се сред колумбийските военни хомофобия. Голямата му мечта е да си направи операция за смяна на пола и изведнъж - невероятно, но факт - се оказва, че има достатъчно пари, за да я осъществи. Без да се колебае, Ленин си дига чуковете към Еквадор, сменя си пола, отваря спа-център и няколко месеца по-късно вече е щастливо омъжен за лековерен местен полицай.

„Въпреки че беше разкрит много бързо, военните решиха да не се занимават с него - смее се адвокатът на Санабрия Адриана. - Представяш ли си, как биха се почувствали мачо-съдиите, когато в залата се чуе потракването на токчетата на редник Ленин? Направо щяха да потънат в земята от срам. За армията едва ли има нещо по-унизително от това, хората да разберат, че в редиците й има меки китки, които си правят операции за смяна на пола.“

Независимо че колумбийските власти се опитват да изкарат Санабрия и хората му престъпници, те бързо се превръщат в нещо като национални герои за тънещите в мизерия колумбийци. „Повечето хора смятат, че е било справедливо войниците да задържат парите“, обяснява ми Родриго Триана -  местен режисьор, който засне сапунен сериал, разказващ за премеждията на Батальона на ловците.

В крайна сметка всички хвърлени в затвора войници са освободени. Армията дори не конфискува парите на мнозина от тях. Партизаните на FARC обаче не са толкова благосклонни и за повечето от подчинените на Санабрия бленуваната dolce vita бързо се превръща в истински ад. Мнозина са убити, най-близките им са отвлечени, а родените с най-много късмет просто се разделят с цялото си новопридобито имущество. „Да имаш много пари и да ги изгубиш е много по-страшно, отколкото цял живот да си беден - клати глава Родриго. - Тези момчета намериха в джунглата много долари и много повече неприятности.“

Моят домакин Санабрия все още си търси белята, като пет години по-късно продължава да планира да се промъкне в джунглата и да прибере остатъка от намереното съкровище. Сам признава, че последния път, когато се е опитал да стигне до него, е бил пълен провал. „Партизаните ни чакаха в засада, навсякъде имаше ями с подострени дървени колове с натопени в отрова върхове. Бяха построили и малка кула, от която да стрелят с картечници 50-и калибър по пристигащи с хеликоптер неканени гости.“

Като бонус целият район бил осеян с противопехотни мини и няколко от участниците в предвожданата от Санабрия и полковник Мехия операция загинали, разкъсани на малки парченца. Въпреки това Хорхе продължава да живее с мечтата, за съкровището, до което очевидно няма как да се добере пак. Само той и партизаните знаят къде точно се крие то и Санабрия е сигурен, че един ден заровените в колумбийската джунгла 100 милиона долара ще бъдат отново негови

текст: Джонатън Франклин, специално за PLAYBOY България
фотография: Мортън Андерсън (www.mortenphoto.com)