Талантливият актьор за опасните връзки на снимачната площадка, за секса в онзи асансьор, върколаците и преходността на холивудската слава
Интимната среща на Бенисио Дел Торо със 17 години по-младата от него Скарлет Йохансон в хотелския асансьор на подобаващо декадентския хотел “Шато Мармон” през 2004 г. му спечели повече медийно внимание от всичките негови филми, взети заедно, но това, разбира се, не пречи днес той да е един от най-впечатляващите актьори в изпитващото дефицит откъм ярки таланти холивудско кино. Не случайно първата му по-важна роля в „Обичайните заподозрени“ (1995) му донесе възторжени сравнения с колоса Марлон Брандо, а едва 6 години по-късно Бенисио получи първия си Оскар за поддържаща роля за наркодрамата „Трафик“ (2000). Независимо че в интервюто си за нас твърди, че иска да играе в романтична комедия, ние лично предпочитаме да се наслаждаваме на чудовищния му талант и присъствие в роли на борещи се с вътрешните си демони аутсайдери, каквито бяха героите му в „21 грама“ (2003) и иначе престъпно мудния опус на Стивън Содърбърг „Че“ (2008). Съвсем скоро ще можеш да го видиш в продуцирания от него римейк на класическия хорър „Човекът-вълк“, който тръгва по нашите кина в средата на февруари, но истинското събитие, което трябва да очакваш с нетърпение, е предстоящото мащабно платно „Silence“ на Мартин Скорсезе. Единственото, което знаем за него (и ни е предостатъчно, за да не го пропуснем) е, че разказва за премеждията на двама мисионери в Япония през XVIIвек, а на Дел Торо партнира друг обикновен гений - Даниъл Дей-Луис.
Досега винаги си играл в дълбоки и тежки филми, които се разминават с предпочитанията на масовия зрител. Според теб „Човекът-вълк“ ще свърши ли най-накрая за теб мръсната работа, която „Карибски пирати“ свърши за Джони Деп, превръщайки го в един от най-високоплатените холивудски актьори?
Би било прекрасно, ако стане така и ако, разбира се, успея да се възползвам от ситуацията така умно като Джони. Защото, колкото и пари да печелиш, най-важното е да си доволен от филмите, които правиш, а за мен това означава те да разказват добри, смислени истории. Единственото, което леко ме дразни, е, че обикновено ми се налага да играя мрачни и изтерзани типове. Не че е лошо да те възприемат като актьор, който е на ти с тъмната страна на живота, но все пак бих искал продуцентите да ме пробват за разнообразие в някоя романтична комедия.
Смяташ ли, че фактът, че си загубил майка си толкова рано, е изиграл роля за несъмнено естественото ти предразположение към подобни герои?
За едно дете е много трудно да приеме такъв удар - трябва ти време, за да се справиш с болката, с пропастта, която ненадейно зейва в живота ти. Но в крайна сметка човек трябва да оцелее. Болката, която изпитваш, може да те мотивира за много неща. На мен например ми помага за сцени, в които трябва да плача. Звучи малко цинично, но аз, естествено, мисля за майка ми и в съвсем различни ситуации.
Какво според теб се случва с нас, след като умрем?
Нямам представа. Дълбоко в себе си наивно се надявам да има рай, където човек да навакса с хубавите неща, които е пропуснал, и да бъде наистина щастлив. Но може и раят да е просто място, изпълнено с безкрайна тишина. Но какво пък, понякога тишината не е лошо нещо.
Да минем на по-леки въпроси. В кой момент от живота си осъзна, че не си безразличен на жените?
Знаеш ли, и до днес не съм съвсем сигурен в това. Човек къса с една жена, после следващата го зарязва, без да й мигне окото. Спомням си, че заглеждах момичетата, още когато бях на
4 или 5. В училище не бях най-големият сваляч, но пък имах приятелка почти през цялото време, което беше готино.
Не знаем как е било в гимназията, но откакто си голяма филмова звезда, реномето ти на дон жуан е надлежно защитено и документирано. Имал си връзки с Алиша Силвърстоун, Клеър Форлани, Хедър Греъм и още няколко от най-красивите съвременни актриси. Мислиш ли, че моногамията е възможна в Холивуд?
(Смее се.) Не мисля, че питаш подходящия човек.
И все пак?
Ако искаш кратък отговор, ще ти кажа, че не знам. Знам само, че за да бъдат хората в една връзка моногамни, това трябва да се случи естествено. Необходимо е човек да е достатъчно зрял - нещо, в което лично за себе си не съм сто процента сигурен.
Как се справяш със сексуалното привличане, което неминуемо възниква, когато снимаш гореща сцена с някоя адски красива млада актриса?
Вземам си един студен душ.
Според теб разумно ли е един актьор да започне връзка на снимачната площадка?
Когато си го вадиш там, където работиш, независимо дали е офис или по време на снимките на някой филм, ситуацията става много опасна. За мен винаги е било трудно да поддържам една връзка, след като приключим със съответния филм и всеки от двамата трябва да продължи в своята посока, в професионален и в личен смисъл.
Ти и Скарлет Йохансон не сте играли заедно във филм, но пикантната история за онзи хотелски асансьор от 2004-а зарадва много жълтата преса. Наистина ли се чука с нея там?
Не. Повярвай ми, асансьорите в “Шато Мармон” са прекалено тесни, за да направиш каквото и да било. Всичко тръгна от едно интервю, в което питаха Скарлет за най-идиотския слух, който е чувала за себе си, и после онези парцали таблоидите, естествено, извадиха думите й от контекста.
Когато на 13 години се премести с баща ти и по-големия ти брат от Пуерто Рико в Пенсилвания, беше ли все още девствен?
Загубих девствеността си някъде по това време и си спомням, че беше много изнервящо преживяване. Бяхме сами в къщата на една приятелка. Имах късмет тя да има повече опит от мен, защото иначе щеше да е пълен провал.
Трудно ли ти беше да се адаптираш към живота в Щатите?
Да. Най-вече защото бях упорито хлапе, което иска да се оправя само, нищо, че не говори езика. Гледах да не губя връзка със семейството си, но вече бях осъзнал, че трябва да обръщам повече внимание на себе си и интересите си - започнах да рисувам, запалих се по баскетбола и станах доста добър, което ми помогна да преодолея първоначалната изолация в училище. Най-голямото предимство на спорта е, че говори на универсален език.
И двамата ти родители са били успешни юристи. Защо не продължи семейната традиция?
Правото просто не ме привличаше. Не си представях как прекарвам живота си заровен в онези дебели книги. Когато разбраха, че искам да стана актьор, баща ми и кръстницата ми бяха много разочаровани. Независимо от това сега обичам да обсъждам правни казуси и виждам, че в правото има много, ако не точно актьорска игра, то поне поле за интерпретация и логическо мислене, които не забелязвах като ученик.
След като си завършил гимназия в Пенсилвания, си учил известно време икономика в „Юнивърсити ъв Калифорния“ в Сан Диего...
(Прекъсва.) Определено не вземах следването си насериозно, вече бях започнал да ходя на уроци по актьорско майсторство. Може би просто съм искал да имам сигурен резервен вариант, защото няма нищо по-неясно и променливо от актьорската професия.
За много момчета купищата красиви мацки са достатъчен мотив, за да скочат с двата крака в бизнеса. И при теб ли беше така?
Ами момичетата са приятен бонус. Забелязах го още по време на актьорските курсове (смее се).
Какво друго си работил, преди да започнеш да се издържаш само от кино?
Като тийнейджър продавах вестници. Иначе, когато дойдох в Лос Анжелис, получих добра стипендия от Стела Адлър (американска актриса, на която светът ще е вечно задължен заради пренасянето на направилия революция в киното Метод на Станиславски в Щатите - бел.ред). Едно от условията по нея беше да участвам в строежа на нов киносалон на ъгъла на „Вайн“ и „Холивуд булевард“. Първите ми стъпки като момче за всичко в строителството се оказаха напразни, защото сега там вместо лъскаво кино има изход на метро.
Някога имал ли си проблеми с намирането на роли заради пуерториканския си произход?
Вероятно да, но човек често си го отнася не само заради странната фамилия и цвета на кожата си, а просто заради това, че е различен. Спомням си как веднъж бях надул силна музика в колата, имах дълга коса и един полицай ме спря, питайки с презрителна усмивка: „Това вашият автомобил ли е, сър?“ Дори не му трябваше да разбере, че съм пуерториканец, за да получа наистина специално отношение (смее се).
Често играеш аутсайдери. Ролята ти в „Човекът-вълк“ също е такава. Накара ли те това да се чувстваш поне малко по-удобно в иначе нетипичен за теб жанр, какъвто са филмите на ужасите?
Това, че не съм играл в такива досега, определено не значи, че филмите на ужасите са тера инкогнита за мен. Всъщност обожавам класическите американски хоръри от 40-те и 50-те и дори се срещнах с Франсис Форд Копола, когато той се готвеше да снима своя „Дракула“. Като малък имах плакат на моя герой Чейни от оригиналния „Човек-вълк“ от 1941-а и след като неотдавна намерих подобен в Сан Франциско, моментално го окачих на стената у нас. Мениджърът ми го видя и му хрумна да провери дали не можем да направим римейк и невероятно, но факт, Universal, които държат правата, бяха очаровани от идеята.
Майсторът на сценичния грим Рик Бейкър каза в едно интервю, че физиономията ти била много подходяща като основа за маската на Човека-вълк. Това май не е точно комплимент...
Хаха, прав си. Аз наистина съм хищник, но все пак с Човека-вълк май не си приличаме толкова много, щом на Рик всеки път му трябваха нещо като четири часа, за да ме превърне в това страховито създание. Най-трудно беше свалянето на маската, а и всеки път, когато трябва да кажеш нещо, първо трябва да си свалиш огромните изкуствени зъби. Но няма как да го направиш, защото на ръцете ти са закачени протези. Въобще ад. Не ми се мисли какво е трябвало да понесат актьори като Борис Карлов едно време, когато нещата са били още по-примитивни.
Известен си с това, че винаги се подготвяш много старателно за ролите си, като дори слушаш музика, която да те потопи в атмосферата на филма. Какви парчета обичат върколаците?
Не съм подбирал песни, които да имат нещо общо с филма. Просто слушам музика през цялото време и по време на снимки наваксвам с дисковете, които не съм успял да чуя досега. Докато ме гримираха, въртяхме постоянно Dig, Lazaurs, Dig!!! на Ник Кейв, както и новия на Флийт Фоксес. Тъй като по-голямата част от снимките бяха в Англия, ми се стори добра идея да си припомня Quadrophenia на Дъ Ху - въпреки че го знам наизуст, всеки път искрено се изненадвам колко добър албум е това.
Освен за дискове и за класически филми от 50-те, за какво друго най-често вадиш кредитната си карта?
Обичам да снимам и скоро си купих доста скъпа дигитална камера. Иначе последното нещо май бяха нови маратонки, защото усетих, че трябва да започна да тичам наистина сериозно, за да вляза отново във форма (смее се). Що се отнася до филмите, често ги ползвам като справочник - ако ще се снимам в криминален филм, винаги се опитвам да намеря някой със същата тематика, който вече е станал класика. Ако си адвокат, трябва да познаваш прецедентите на случаите, с които се занимаваш, а като актьор трябва да си наясно с историята на киното.
Случвало ли ти се е да гледаш филм, в чийто сюжет да ти се иска да заживееш?
Да, много пъти. „Среднощен каубой“ е един от тях. И „Пеперудата“, въпреки че не бих искал да съм каторжник, а по-скоро дух, който шпионира какви ги вършат героите на филма. Хубавото е, че човек така или иначе пътува до непознати светове насън.
Какво правиш в паузите между снимките на два филма?
Обичам много да чета, дори се опитвам да пиша разкази. Уча се да карам сърф, но тъй като не отделям много време за това, вероятно никога няма да съм достатъчно добър, за да се престраша да ви покажа (смее се). Не съм много на ти с най-разпространеното актьорско хоби - карането на бързи коли. Ако се кача на някой състезателен модел, вероятно ще повърна в скута си още на третата обиколка.
Някои актьори използват почивката между два проекта за посещения при психотерапевт, който да им помогне да се справят с тежестта на славата...
Не съм усещал нужда да правя такова нещо до момента, иначе уважавам подобно решение.
Добре, как се справяш със съвсем реалната опасност славата, парите и жените да ти замъглят ума?
Не вярвам на това, което чета, не вярвам на това, което виждам, и приемам за истина не повече от половината от онова, което виждат очите ми (смее се). Това звучи като нещо казано от Лу Рийд с щипка Марвин Гей. Имах късмет да стана известен, след като навърших 30. Преди това на прослушванията бях чул толкова коментари, че не съм достатъчно добър за дадена роля, че те и до днес ме държат здраво стъпил на земята. В Холивуд всичко е мираж. Днес си на върха, утре никой не помни името ти. Не мисля, че да си актьор е по-различно или значимо от това да си шивач. Фактът, че гледам на филмите си като на работа, а не като на недостижими произведения на изкуството, ми помага да не се впечатлявам от негативните коментари за тях. Понякога, разбира се, се опитвам да защитя мой филм, който смятам, че хората атакуват несправедливо.
Какъвто е случаят с „Че“ на Содърбърг. Двамата работихте върху него с години, но публиката май не го разбра много.
Филмът беше успешен в Испания, Япония и донякъде във Франция. Някои хора в останалите държави могат да решат да си го вземат от кварталната видеотека или просто да го пропуснат. Същото стана преди и със „Страх и омраза в Лас Вегас“ - той е един от любимите ми филми, но така и не достигна до по-широка публика. Но човек трябва да приеме, че желанията му и реалността често се разминават.
Като цяло доволен ли си от кариерата си до момента?
Доволен съм за някои неща, за други - не съвсем. Актьорите нямат особен контрол върху филмите, в които участват, и това е нещо, което бих искал да променя - да съм нещо повече от наемна ръка, да продуцирам и по-нататък, дори да се пробвам като режисьор.
Имаше слухове, че ще режисираш The Rum Diary по книгата на Хънтър Томпсън, но очевидно Джони Деп ще играе във филмовия й вариант с режисьор Брус Робинсън.
По-добре е, че нещата се развиха така, защото не мисля, че съм готов да седна на трикракото столче в точно този момент. Това ми е по-дългосрочна цел. Естествено, може и никога да не се случи
